Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града (Избрани творби в пет тома. Том 5)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града (Избрани творби в пет тома. Том 5)». Краткое содержание книги:
Госпожиците Мейпълсън и изисканата им майка пристигнаха следобед с една наемна карета, придружени от невероятно количество багаж. Коридорът се изпълни със сандъци, кутии за шапки, маншони и чадъри, калъфи за китари, а също така и всевъзможни по форма пакети, обвити с кафява хартия и забодени с карфици. Впоследствие се започна такова търчене нагоре-надолу с багажа, такова тичане за топла вода, необходима за дамите да се измият, такъв хаос и бъркотия, такова разгорещяване на слугите и на машите за къдрене, каквото не беше виждано на Грейт Коръм Стрийт. Дребничката мисис Тибс беше в стихията си — тя се щураше насам-натам, като говореше непрекъснато и раздаваше кърпи и сапуни, сякаш беше старша сестра в болница. Обичайната спокойна атмосфера на къщата беше възстановена чак когато дамите се затвориха в спалните си и се заеха с важната задача да се облекат за обяд.
— Бива ли ги момичетата? — обърна се мистър Симпсън към мистър Септимъс Хикс, друг един от наемателите, докато двамата убиваха времето преди обяда в дневната, като се излежаваха на диваните и съзерцаваха балните си обувки.
— Нямам представа — отвърна мистър Септимъс Хикс, доста висок млад мъж с бяло лице, очила и черна панделка около врата вместо вратовръзка — изключително интересна личност, студент по медицина и „много талантлив младеж“. Той имаше навика „да набутва“ в речта си всевъзможни цитати от „Дон Жуан“, без да се затруднява дотам, че да се замисля дали са подходящи за случая, в което се отличаваше със забележителна независимост.
Другият, мистър Симпсън, беше от онези млади хора, играещи в обществото ролята, която изпълняват статистите на сцената, с тази разлика, че са далеч по-бездарни и от най-долнопробните артисти. Главата му беше куха като голямата камбана на катедралата „Сейнт Пол“, винаги се обличаше според карикатурите в модните журнали и пишеше „обожавам“ с „у“.
— Когато се прибрах, видях в коридора ужасно много пакети — подсмихна се мистър Симпсън.
— Несъмнено тоалетни принадлежности — отвърна любителят на „Дон Жуан“:
Бельо, дантели, шапки, купища коприни,
чорапи, чехли, четки, гребени безчет —
с тях всички дами стават по хубост несравними
или пък в краен случай — спретнати наглед.
— Това от Милтън ли е? — попита мистър Симпсън.
— Не, от Байрон — отвърна мистър Хикс презрително. Беше напълно сигурен, защото не беше чел нищо друго.
— Шт! Госпожиците идват — добави той, при което и двамата заговориха на висок глас.
— Мисис Мейпълсън и госпожиците Мейпълсън, мистър Хикс. Мистър Хикс, мисис Мейпълсън и госпожици Мейпълсън — изрече мисис Тибс със силно зечервено лице, тъй като до този момент беше следила кухненските операции и имаше вид на восъчна кукла в слънчев ден. — Мистър Симпсън, моля да бъда извинена. Мистър Симпсън, мисис Мейпълсън и госпожици Мейпълсън — и същото отзад напред.
Младите джентълмени веднага се засуетиха галантно наоколо, и то така, сякаш им се искаше да имат крака вместо ръце, защото не знаеха къде да ги дянат. Госпожиците се усмихнаха, направиха реверанс, плавно се отпуснаха в креслата и се занавеждаха за изпуснатите си кърпички; джентълмените се облегнаха край завесите; мисис Тибс изпълни чудесен пантомимен етюд с една прислужница, която беше дошла, за да се посъветва с нея относно соса за рибата, при което двете сестри се спогледаха, а всички останали сякаш откриха нещо особено красиво в решетката на камината.
— Джулия, скъпа — обърна се мисис Мейпълсън към по-малката си дъщеря с достатъчно силен глас, за да я чуят всички присъствуващи. — Джулия!
— Да, мамо.
— Не се прегърбвай.
Тя каза това, за да привлече всеобщото внимание върху фигурата на мис Джулия, която беше безупречна. Съответно всички я погледнаха, след което отново настъпи тишина.
— Не можете да си представите какъв грубиян беше кочияшът, който ни докара днес — обърна се мисис Мейпълсън към мисис Тибс с доверителен тон.
— Боже мой! — отвърна хазайката и на лицето й се изписа голямо съчувствие.
Тя не можа да каже нищо повече, защото на вратата отново се появи прислужницата и започна да й прави тревожни знаци.