Фламандският майстор

— Страхувам се — каза Хулия. Сесар отвърна с жест, който изразяваше отчасти съчувствие, отчасти безсилие, знак на великодушна, но безполезна солидарност, на една привързаност, съзнаваща своите ограничения. Такъв елегантен, изразителен жест би могъл да отправи някой благородник от осемнадесети век към дамата, която обожава, в каруцата на осъдените, в която се намират и двамата, а в края на улицата се вижда сянката на гилотината.

— Убедена ли си, че не преувеличаваш, скъпа? Може би прибързваш малко? Никой още не е опровергал версията, че Алваро се е подхлъзнал в банята.

— А документите?

— Признавам си, че нямам обяснение.

Хулия наклони глава на една страна и косата й докосна рамото. В главата й се тълпяха плашещи образи.

— Тази сутрин, когато се събудих, се помолих всичко да се окаже ужасна грешка.

— Може и така да е — отвърна Сесар. — Доколкото ми е известно, честни и непогрешими патоанатоми и ченгета има само във филмите. Всъщност май и във филмите ги няма вече.

Той й отправи крива, колеблива усмивка. Хулия го гледаше, но не чуваше какво й говори.

— Алваро — убит… Можеш ли да повярваш?

— Не се измъчвай, принцесо. Това е просто някаква изсмукана от пръстите хипотеза на полицията. И изобщо не бива да мислиш толкова много за това. Свършено е, няма го вече. При това той си беше отишъл още преди време.

— Но не по този начин.

— Няма значение как се е случило. Него го няма и това е.

— Толкова е ужасно!

— Знам. Но няма да спечелиш нищо, като непрекъснато го превърташ в мислите си.

— Така ли? Алваро умира, разпитват ме в полицията, опасявам се, че някой, който се интересува от „Шахматната партия“, ме преследва… а ти се чудиш защо непрекъснато превъртам това в мислите си! Какво друго бих могла да правя?

— Много просто, скъпа. Ако си толкова изнервена, върни картината на Менчу. Ако си убедена, че смъртта на Алваро не е случайна, замини някъде. Можем да прекараме две-три седмици в Париж; и без това имам доста работа там. Важното е да се махнеш оттук, докато всичко свърши.