Смрък [bg]

Храната в имението беше превъзходна, преизобилна и най-вероятно почти всичко останало, което започва с „пре". Ваймс беше достатъчно зрял, за да знае, че по-старшите от персонала се хранят с остатъците и затова се грижат да има остатъци. Поради това той омете щедра порция пушена треска и изяде всичките четири резена бекон в чинията си. Сибил взе да цъка с език, а Ваймс посочи, че в крайна сметка е в отпуск, нали така, а човек по време на отпуск не прави онова, което прави през останалите дни. Това провокира Сибил да посочи със съдебномедицинска точност, че последното би следвало да включва и полицейска работа. Но Ваймс беше подготвен и каза, че това, естествено, му е ясно и именно поради това ще заведе малкия Сам на разходка до селския мегдан, за да остави подозренията си в ръцете на местния полицай. Сибил отвърна: „Добре тогава", с умишлено мнителен тон и го остави без избор относно компанията на Уиликинс.

Това беше една от характерните особености на жена му, които озадачаваха Ваймс до дън душа. Точно както Сибил смяташе, че Ноби Нобс, макар и нешлифован диамант, е добър стражар, по същия начин смяташе, че Ваймс е на по-сигурно в компанията на човек, който никога не тръгва на път, без да е снабден с арсенал от улично въоръжение и който веднъж беше отворил бутилка бира с нечии чужди зъби. Не че не беше вярно, но в известен смисъл беше доста смущаващо.

На вратата се позвъни и той чу лакеят да я отваря и долови приглушен разговор, последван от нечии стъпки по чакълестата алея към задния вход. Не го отчете като нещо важно — просто някакъв шумов фон, а звукът от върналия се лакей, който прошепна нещо на Сибил, попадна в същата категория. Дочу как тя възкликва: „Какво? Е, добре, предполагам, че е най-добре да го поканиш", и наостри уши чак когато тя се обърна към него:

— Местният полицай е. Би ли го посрещнал в кабинета? Полицаите никога не си избърсват краката както трябва. И особено ти, Сам.

Ваймс все още не беше влизал в кабинета. Помещенията в резиденцията сякаш нямаха край. Насочван от врътлива прислужничка, той пристигна в кабинета секунда-две преди местното ченге да бъде въведено от един лакей с изражението на човек, на когото се налага да се отърве от умрял плъх. Е, поне по презумпция се предполагаше това да е местното ченге. Изглеждаше като синчето на местното ченге. Беше на седемнадесет по преценка на Ваймс и миришеше на свине. Застана като истукан, където лакеят го остави, и се опули.

След някое време Ваймс не издържа:

— С какво мога да бъда полезен, младши?

Младежът примига.

— Ъ-ъ, със сър Самюъл Ваймс ли говоря?

— Кой пита?

Въпросът явно свари младежа неподготвен и след известно време Ваймс го съжали:

— Слушай, синко, по устав следва първо да се представиш и после да уточниш дали аз съм си аз, тъй да се каже. Все пак аз не зная кой си ти. Не носиш униформа, която да ми е известна, не си ми показал ни пълномощно, ни значка, а даже и шлем нямаш. При все това и с цел да приключим тази сгледа, преди да стане време за обяд, допускам, че ти си околийският тук. Как се казваш?