Беглецът [bg]

Тео тутакси се изкуши да поизвърти малко истина­та, да увери Хулио, че Боби ще се справи чудесно, че няма основание за тревога и така нататък... Обаче просто не можеше да го направи.

- Откъде знаеш? - попита той.

- Говорих с Боби.

- Как си говорил с Боби, след като полицията го държи под ключ в някакъв мотел?

- Ами той има мобилен, нов.

- Откъде се е сдобил с мобилен?

- Полицаите му го дали. Важно било да има, в слу­чай че нещо се обърка. Той ми се обади преди един час и каза, че е говорил с приятеля си и не знаел какво да прави. Наистина ли положението е толкова лошо?

Тео си пое дълбоко дъх и се помъчи да измисли ня­какъв начин да представи истината в по-добра светли­на:

- Хулио, опитай се да разбереш как стоят нещата в един процес. Съзнавам, че сигурно е объркващо, но не, положението не е толкова зле. По време на проце­са адвокатите понякога казват неща, които не са съв­сем точни. Не забравяй, че съдят Пийт Дъфи за убий­ство, че го заплашва смъртно наказание и че има мно­го добри адвокати, които се борят със зъби и нокти да го оневинят. Да, ще говорят неща, които звучат ужасно, но може би нещата всъщност не са толкова страш­ни. Боби ще се справи, когато застане на свидетелско­то място. Без него обвинението трудно ще издейства осъдителна присъда.

- Наистина ли са казали, че е престъпник?

- Да.

Хулио поклати отвратено глава и промърмори:

- Звучи ми доста зле.

- Още е само първият ден на процеса. Всичко ще бъде наред.

- Откъде знаеш, Тео? Ти си още хлапе.

Тео наистина се чувстваше малък. Чувстваше се като глупаво момченце, надникнало в един свят, къде­то дори на възрастните им натриват носа.

От отсрещната страна на улицата, на петдесетина метра по-нататък, Омар Чийп се беше снишил зад во­лана на стар товарен микробус - превозно средство, което винаги остава незабелязано. Четеше вестник, който частично закриваше лицето му, а от ушите му висяха тънки бели жички, все едно слушаше айпода си.

Само че изобщо не ставаше дума за музика. Омар слушаше всичко, което се говори в кабинета на Тео. През уикенда той и Пако бяха прекарали часове в кан­тората „Буун и Буун“. С лекота отвориха задната вра­та с джобно ножче. Фирмата нямаше аларма. В крайна сметка това беше правна кантора, а на такова място няма много неща с пазарна стойност, които си струва да пазиш. След като проникнаха вътре, двамата по­ставиха четири подслушвателни устройства с голе­мината на кибритени кутийки: едното в дъното на шкаф в кабинета на госпожа Буун, където тя никога не би го открила; другото между два прашни тома прав­на литература на най-горната полица в кабинета на господин Буун, третото върху дебел справочник в библиотеката на заседателната зала и четвъртото от долната страна на паянтовата масичка, която Тео из­ползваше за бюро. Всяко от тях щеше да предава око­ло две седмици, преди батериите да се изтощят. Ако изобщо откриеха устройствата, най-вероятно нямаше да разберат, че са подслушватели. А и семейство Буун нямаше да има представа кой ги е сложил там. При необходимост Омар и Пако можеха отново да влязат в кантората нощем и да ги приберат. Но вероятно няма­ше. Защо да си правят труда? Процесът скоро щеше да приключи.