Танц с дявола

Що се отнасяше до Валерий…

Него Зарек ненавиждаше най-много от всички. За разлика от останалите, Валерий се опитваше да му помогне, но всеки път, щом го стореше, ги хващаха, и наказанията на Зарек ставаха още по-тежки.

Като всички други в семейството, и той мразеше нежното сърце на Валерий. По-добре да го заплюеше, както правеха останалите. Защото в края на краищата Валерий беше принуден да го наранява още повече, за да докаже на всички, че не е слаб.

Следвайки миризмата на топъл хляб, Зарек докуцука до сергията на хлебаря. Уханието беше прекрасно. Топло. Сладостно. Мисълта да вкуси къс от него накара сърцето му да запърха, а устата му да се напълни със слюнка.

Чу как хората заругаха, когато се приближи. Видя как сенки се отдръпват забързано от него. Ала не го беше грижа. Зарек си знаеше колко е отблъскващ. Повтаряли му го бяха от мига на раждането му.

Ако имаше избор, и той би се махнал от себе си. Само че беше хванат в капана на това сакато, белязано тяло.

Просто му се искаше да можеше да оглушее, така както беше ослепял. Та да не му се налага да слуша обидите им.

Приближи се до един млад мъж, който стоеше край кошница с хляб.

— Махай се оттук! — изръмжа мъжът.

— Моля ви, господарю — каза Зарек, като внимаваше да не вдига замъгления си поглед от земята. — Дойдох, за да си купя къшей хляб.

— Нямаме нищо за теб, отрепко.

Нещо го удари силно по главата.

Зарек толкова бе свикнал с болката, че дори не трепна. Опита се да подаде монетите на мъжа, ала нещо го блъсна по ръката и той изпусна скъпоценните си квадранси.

Отчаяно копнеещ за къс пресен хляб, Зарек коленичи, за да събере парите. Сърцето му биеше лудешки, докато се мъчеше да ги открие, присвил почти сляпото си око.

О, богове! Трябваше да си върне монетите! Никой никога нямаше да му даде други, а кой знае кога Марий и Валерий щяха да се сбият отново.

Той търсеше трескаво из пръстта.

Къде бяха парите му?

Къде?

Беше намерил само една от тях, когато усети, че го удрят по гърба с нещо, което приличаше на метла.

— Пръждосвай се оттук! — озъби се една жена. — Пъдиш ни купувачите.

Прекалено свикнал с побоищата, за да обърне внимание на удари с метла, Зарек продължи да търси останалите две монети.

Преди да успее да ги открие, някой го изрита силно в ребрата.

— Ти глух ли си? — попита някакъв мъж. — Разкарай се оттук, жалък просяк, или ще повикам войниците.

Това вече беше заплаха, която Зарек приемаше сериозно. Последният сблъсък с войник му беше струвал дясното око. Не искаше да изгуби и малкото останало му зрение.

Сърцето му се сви при спомена за майка му и нейното презрение.

Ала още по-ясно си спомни начина, по който беше реагирал баща му, когато го бяха върнали у дома, след като войниците приключиха с побоя.

Пред наказанието на баща му дори тяхното бледнееше.

Кой знае какво щеше да стори баща му, ако откриеха, че отново е бил в града. Не му беше разрешено да напуска пределите на тяхната вила. Да не говорим пък за факта, че имаше три откраднати монети.