Изворът [bg]

— Шестдесет и пет е добре.

— Ти… ще дойдеш ли при нас, Хауърд?

— Кога искаш да започна?

— Ами… възможно най-скоро! В понеделник става ли?

— Добре.

— Благодаря ти, Хауърд!

— При едно условие — каза Роурк. — Няма да проектирам нищо. Абсолютно нищо. Никакви детайли. Никакви небостъргачи в стил Луи XV. Дръж ме далеч от естетиката, ако искаш да работя при теб. Сложи ме в инженерния отдел. Пращай ме да инспектирам строежите. Е, още ли искаш да работя при теб?

— Разбира се. Както кажеш. Ще видиш, че работата ще ти хареса. Ще ти хареса и Франкън. Самият той навремето е работил при Камерън.

— Едва ли се гордее с това.

— Ами…

— Не. Не се тревожи. Няма да му го кажа в лицето. Няма да казвам нищо на никого. Това ли искаше да чуеш?

— Не се тревожа, дори не съм помислил такова нещо.

— Значи се споразумяхме. Лека нощ. До понеделник.

— Добре… но аз не бързам особено, всъщност дойдох да те видя, и…

— Какво, Питър? Проблем ли има?

— Не… аз…

— Искаш да разбереш защо го правя ли? — Роурк се усмихна. В усмивката му нямаше нито раздразнение, нито интерес. — Така ли? Ще ти кажа, след като искаш да знаеш. За мен е без значение къде ще постъпя на работа. В целия град няма архитект, за когото искам да работя. Но все някъде трябва да работя, така че може и при твоя Франкън — стига ти да се съгласиш с това, което искам. Продавам себе си и ще играя по правилата… засега.

— Но, Хауърд, не приемай нещата така. При нас за теб няма да има ограничения, след като свикнеш с работата. Но пък ще видиш какво значи истинска кантора. След кочината на Камерън…

— Няма да говорим за това, Питър, нито дума повече.

— Не съм искал да критикувам или… нямах предвид такова нещо. — Чудеше се какво да каже, чувстваше се неловко. Беше постигнал своето, но победата му беше безсмислена. И все пак беше победа. Поиска му се да изпита добро чувство към Роурк.

— Хауърд, хайде да излезем и да пийнем по нещо, да отпразнуваме случая.

— Съжалявам, Питър. Това не влиза в уговорката.

Идвайки насам, Кийтинг се бе подготвил да действа максимално внимателно и тактично; постигна резултат, какъвто не очакваше да постигне; усети, че не бива да рискува, че не бива повече да говори, че трябва да си тръгне. Но подтикван от нещо необяснимо, отвъд всякакви разумни съображения, изрече нехайно:

— Не можеш ли поне веднъж в живота си да се държиш човешки?

— Моля?

— Човешки! Просто. Естествено.

— Но аз се държа точно така.

— Не можеш ли поне веднъж да се отпуснеш?

Роурк се усмихна — седеше на перваза на прозореца, облегнат на стената, дългите му крака бяха отпуснати, пръстите му отпуснато държаха цигарата.