По-добре мъртви
- Автор: Чайлд Ли, Чайлд Андрю
- Серия: Джак Ричър #26
- Год: 2021
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-527-6
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «По-добре мъртви». Краткое содержание книги:
Няколко минути по-късно Ричър се насочва към близкия град който определено е виждал и по-добри времена. До него седи Микаела Фентън. Тя е агент на ФБР и е инсценирала катастрофата за да се опита да открие своя брат близнак, който се е забъркал с опасни хора. Лидерът им е пуснал дълбоки корени в града и го управлява от сенките. Ричър ще трябва да направи невъзможното за да се срещне с него. А да получи отговор на въпросите си ще му бъде още по-трудно. Защото хората в това враждебно място по скоро биха умрели, отколкото да разкрият тайните си.
Но те не знаят, че застане ли Джак Ричър срещу тях, по-добре да са мъртви.
Тази поредица води до пристрастяване.
Ню Йорк Таймс
Не виждах къде могат да се скрият трима мъже. Нямаше друг етаж. Нямаше други стаи. Нито килери. Но имаше едно място, което не бях огледал така внимателно, както останалите. Едно място, в което дори не бях стъпил. Застанах до ръба на дупката в пода. Отново погледнах надолу. И отново не видях никого. Отидох при стълбата. По раменете ми избиха капчици пот. Мисълта да се спусна под земята никак не ми допадаше. Както и възможността стълбата да се счупи. Това щеше да ме остави долу като в капан. Представих си шевролета отвън. Резервоарът му бе три четвърти пълен. Можех да напусна този град. Без да поглеждам назад. Но тогава се сетих за Фентън. За Дендонкър и неговите бомби.
Поех си дъх. Поставих крак на първата стъпенка. Внимателно прехвърлих тежестта си върху нея. Стълбата изпука. Но издържа. Преместих другия си крак две стъпенки по-надолу. И така стигнах до края. Бавно и внимателно. Стълбата се клатеше. Но издържа.
Залепих се с гръб до стената и се огледах. Май си губех времето тук, долу. Нямаше място, където да се скрие един човек, камо ли трима. Единственото прикритие се осигуряваше от бойлера и резервоара за вода, които вече бях огледал отгоре. Никой не се бе свил зад тях. Побутнах здраво първо бойлера, после резервоара, но те не помръднаха. Нямаше и тайни ходове до подземни скривалища. Проверих стените за скрити изходи. Огледах пода за замаскирани в него врати. Отново не открих нищо.
Качих се обратно по стълбата. Отидох до изхода вляво от кухнята. Вратата бе заключена. Пъхнах ключа. Отвори се с лекота. Навън започваше друга алея, която водеше към задната улица. От трите горили на Дендонкър нямаше и следа. Нито пък от кола. Затръшнах вратата. Бях бесен на себе си. Онези горили нямаха никаква среща тук. И не се криеха. Това бе класически прийом за измъкване от преследвачи. Човек влиза през единия вход и излиза през другия. Явно отзад ги бе очаквал резервен автомобил. Нищо чудно тримата да бяха изчезнали, преди още да сляза от шевролета. С тях изчезна всяка надежда да открия бързо Фентън.
22.
Не успях да проследя хората на Дендонкър и това беше проблем. При това сериозен. Факт, който нямаше смисъл да отричам. Но нямаше смисъл и да му обръщам прекалено много внимание. Станалото – станало. Можех да разсъждавам върху случилото се и по-късно, стига да ми донесеше някаква полза. За момента най-важното бе да напипам отново следата. Нямах представа къде може да са отишли. Тримата разполагаха с цял един град, в който да се скрият. Град, който познаваха много по-добре от мен. А можеха и да го напуснат.
Фентън бе определила Дендонкър като параноик. Нямах представа какви предпазни мерки може да е взел. Трябваше да огранича възможните опции. А това означаваше, че трябваше да събера информация.
Подкарах бързо към арката, която водеше към вътрешния двор на хотела на Фентън. Мястото на паркинга точно срещу нейната стая – старата коларска работилница, ако се вярва на табелата – бе свободно. Паркирах шевролета и изскочих от него. Следващият проблем бе как да отворя вратата. Тя нямаше метален ключ. Нямаше и ключалка, която да отключа с шперц.
Само някакъв странен код, който се появяваше на дисплея на мобилен телефон. Нейния телефон. Дори да разполагах с него, пак нямаше да знам какво да правя. Затова подходих по старомодния начин. Обърнах се с гръб към вратата. Огледах се във всички посоки. Не видях никой да се разхожда наоколо. Не видях никой да чака в автомобила си. Или да надзърта през прозореца на своята стая. Надявах се думите на Фентън за охранителните камери да отговарят на истината. После вдигнах дясното си коляно и забих подметката на обувката си във вратата.
Тя се отвори рязко. Удари се във вътрешната стена и отскочи от нея. Аз се обърнах и надникнах вътре. Леглото на Фентън бе оправено. Възглавниците бяха подредени върху канапето. Куфарът ѝ стоеше на пода до вратата. Отидох до прозореца и дръпнах завесите. Взех стола от бюрото и залостих вратата с него. Нямаше да спре сериозен опит за проникване вътре, но поне щеше да ѝ попречи да се отваря при всеки порив на вятъра. Отнесох куфара на Фентън до леглото.