![Великата криминална революция [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/3/6/2/5/2/velikata-kriminalna-revolyuciya-bg-download.jpg)
Великата криминална революция [bg]
- Автор: Говорухин Станислав Сергеевич
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Год: Христо Ботев
- Переводчик: Мария Петкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Великата криминална революция [bg]». Краткое содержание книги:
— Въпросът не е за моята заплата…
Не, изобщо не отидохме да се договаряме с охраната. Плюхме на всичко и заминахме за Чита. Благодарим на Виктор Степанович — ако не беше той, никога нямаше да попаднем в Забайкалск.
За да се види как загиват децата, как се осакатяват душите им, не е нужно непременно да се ходи в Забайкалск. Нас просто вятърът ни отнесе там. Можехме да изберем обект по-близо до столицата.
Да речем, Петербургското морско пристанище.
Тайфи от деца извършват там ежедневно набези на вагоните със захар. Пробиват с лост дъното на вагона, изсипват захарта направо върху траверсите, събират я в чували и я носят през оградата и огромната пустош към мястото, където ги чакат камиони с големи чичковци.
Съвсем не искам да кажа, че всичките ни деца са такива. Че всичките ни деца са криминализирани.
Но има тенденция към увеличаване на криминалната престъпност сред децата и юношите. При това тя е трайна.
Всеки учен експериментатор ще потвърди, че когато има трайна тенденция, не е необходимо експериментът да продължава — резултатът вече е ясен.
Резултатът е ясен. Расте ново — глупаво, необразовано, крадливо племе. Расте робска нация. Нейната участ в крайна сметка е да слугува на чужденците. На китайците, японците, американците, немците… Като рикши, чиновници в кантори, лакеи… роби за добив на руда, за рязане на дървен материал и за източване на нефт за цивилизованите съседи.
Формира се нов — вълчи свят. В него няма да има място за понятия като „чест“ и „достойнство“, няма да има място за другарство и взаимопомощ, по законите на този свят ти трябва да удариш пръв, защото не бива да паднеш — ще те стъпчат с нозе, ще те пребият до смърт.
Рай ли ви обещаваха? Като в Америка. Излъгали са ви.
Ще живеете във вълчи свят, чертите, на който вече явно проличават. Но Бог да ви е на помощ! В края на краищата никой не ви е опирал пистолет в слепоочието и не е измолвал съгласието ви за собствената ви смърт.
Обидно е друго. В този свят с вашето съгласие и благословение ще живеят вашите деца.
Дневник (продължение)
И отново всичко се промени. В най-лоша посока.
На улиците бушуват тълпи. Все с червени знамена и лозунги: „Назад към миналото!“.
На властите им беше нужна кръв, за да започнат терор. Тя е пролята.
Тълпата се движи към телевизионния център.
Нима Руцкой е викнал: „Вървете към Останкино!“. Никога не бих повярвал. Но ето го на екрана. Володя, телохранителят, го прикрива с брониран щит. Ето ги и думите: „Към Останкино!“.
Не съм аз, който ще го съди. Засега още не съм бил в неговото положение на унизен, оскърбен и преследван; когато всеки „слуга“ може безнаказано да му плюе в лицето и всяко пале, всеки страхливец отдалеч да му хвърли в очите, на него, бойния офицер, обвинение в страхливост и предателство.
По-скоро това беше жест на отчаяние.
Е, разбира се, и на трагично неразбиране на обстановката.
Москва е столицата на криминалния свят. В Москва мошениците са повече от честните хора. А мошениците (вече говорихме за това) са твърдата опора на сегашната власт. Това е тяхната власт, тя ги роди и сега тя ги обслужва.
Защо той извика тези думи?
Причерняло ли му беше? До такава степен ли, че да прехвърли гнева си от истинските виновници върху „слугите“. При това невъоръжени.
Във всеки случай, след думите „Към Останкино!“ би могъл да си отиде в стаята на третия етаж, да помисли една минута, да извади чуждестранния хромиран пистолет и да си пусне един куршум в сърцето9.
Сега вече е късно всичко да се струпва на анпиловците. Руцкой сам си произнесе обвинението. Публично, пред погледа на телевизионната камера.
Но все пак трябва да кажа две думи и за анпиловците. Отношението ми към тях е известно. Показах ги във филма „Русия, която изгубихме“ — засенчени от ненавист очи, портрети на Ленин и Сталин в ръцете; алени знамена… Във филма говорих много по този въпрос. „Това, което имаме сега, съвсем не е демокрация, но назад, към Ленин — означава гибел…“
Там казвам и друго: победата на Елцин в референдума я осигуриха още и анпиловци. Те оказаха много услуги на властта, трябваше да окажат и последната, решаващата. Когато хората виждаха тези изкривени от злоба лица и слушаха виковете „Назад, към миналото!“, те си казваха: „Пу, пу! По-добре всеки друг, дори крадците, само не тези!“.
9
Написах тази страница на 4 октомври. Тогава още не знаех всички обстоятелства на трагедията и позволих на вестниците и телевизията да ме объркат — повярвах, че действително е имало „щурм на Останкино“. По-късно вече, след месец, когато изгледах видеодокументите, заснети от много телевизионни оператори, се убедих, че не е имало никакъв „щурм“, имало е „капан“, добре пресметната подлост, а след това хладнокръвен разстрел на невъоръжената тълпа и зяпачите. Но за това по-късно… — Б.авт.