Брат Од
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Боянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Брат Од». Краткое содержание книги:
Само че във всеки човек се крие нещо, което убягва от погледа, и това важи с тройна сила за героя на Дийн Кунц. Защото Од, обитател на градчето Пико Мундо, притежава способността да говори с мъртвите и като неофициален посланик на добра воля между нашия свят и техния помага за наказване на злото.
След смъртта на любимата си Сторми и потресаващата среща с коварната и извратена Датура той търси убежище в манастир. Сивото ежедневие е като балсам за наранената му душа, пък и духовете на мъртвите вече не смущават дните и нощите му, явява му се само неизменният Елвис. Безметежното му съществуване е нарушено от множество бодаси, витаещи около болните дечица, приютени от монахините. Од знае, че появата им предвещава трагично събитие. В разгара на страховита снежна буря монасите и монахините обединяват усилия да спасят децата. Обитателите на манастира не подозират, че са подложени на чудовищен експеримент, а Од се среща с враг, древен и неумолим като самото време.
Осемнайсета глава
Сестра Анджела, игуменката, управляваше метоха и училището от малък кабинет, врата до врата с лечебницата. Бюрото, двата стола за посетители и картотеката бяха семпли, но предразполагащи.
Зад бюрото висеше разпятие, а на останалите три стени бяха закачени три плаката с образите на Джордж Вашингтон, Харпър Ли, авторката на „Да убиеш присмехулник“, и Фланъри О’Конър, авторката на „Трудно е да намериш добър човек“ и много други разкази.
Сестра Анджела се възхищава на тези хора по много причини, но най-вече на едно качество, което е общо за всички тях. Тя не желае да го назове. Иска й се да се помъчите над главоблъсканицата и сами да намерите отговора.
Застанах на прага и се прокашлях.
— Извинявам се за краката си, мадам.
Тя вдигна поглед от папката, която преглеждаше.
— Ако имат ухание на стари чорапи, то не е чак толкова силно, че да подуша идването ти.
— Не, мадам. Съжалявам, че съм по чорапи. Сестра Клеър Мари ми взе ботушите.
— Сигурна съм, че ще ти ги върне, Оди. Засега сестра Клеър Мари не е проявявала склонност да краде ботуши. Заповядай, седни.
Наместих се на един от столовете пред бюрото и посочих плакатите:
— Всички те са южняци.
— Южняците имат много прекрасни качества, сред които чар и вежливост, но точно тези лица ме вдъхновяват с нещо друго.
— Слава — предположих.
— Сега умишлено се правиш на тъп.
— Не, мадам, неумишлено.
— Ако се възхищавах на славата у тези личности, много по-лесно щях да си намеря плакати на Ал Капоне, Барт Симпсън и Тупак Шакур.
— Е, това вече ще е нещо.
Сестра Анджела се наведе към мен и понижи глас:
— Какво се е случило с милия брат Тимотей?
— Нищо добро. Толкова знам. Нищо добро.
— В едно можем да сме сигурни — не е отпрашил към Рино за малко от двете Р-та. Трябва да разгледаме изчезването му във връзка с онова, което коментирахме снощи. Събитието, от което бодасите са дошли да се захранят.
— Да, мадам, каквото и да е то. Току-що видях седем от тях в детския кът.
— Седем. — Миловидните й черти на любима баба застинаха в маска на желязна решителност. — Кризата предстои ли?
— Не и със седем бодака. Видя ли трийсет-четирийсет, ще знам, че сме на ръба. Все още има време, но часовникът тиктака.
— Разговарях с брат Бернар за снощната ни дискусия. Чудим се дали не е по-безопасно да преместим децата, щом като брат Тимотей е изчезнал.
— Къде? Къде да ги преместите?
— Бихме могли да ги заведем в града.
— Осемнайсет километра в това време?
— В гаража държим два грамадни джипа, модел с висока проходимост. Всеки джип е снабден със снегорин, рампа за инвалидните колички и вериги на гумите. Можем сами да си проправим път.
Местенето на децата не беше добра идея, но определено ми се щеше да видя как монахините в чудовищните машини си проправят път през страховитата фъртуна.
— С всеки ван можем да превозим между осем и десет деца наведнъж — продължи тя. — Може да са нужни четири рейса, за да преместим всичките деца и половината сестри, но ако започнем незабавно, ще свършим няколко часа преди свечеряване.
Сестра Анджела е човек на действието. Обича да се размърдва в буквален и преносен смисъл, непрекъснато започва и довършва проекти, постига цели.
Борбеният й дух изисква умиление. В този момент тя приличаше на онази незнайна жена, баба на Джордж Патън, от която той е наследил гените, направили го велик генерал.
Беше ми жал, че трябва да изпусна въздуха на плановете й, след като тя така хубаво ги беше напомпала.
— Сестро, не знаем със сигурност, че когато бедата настане, ще настане в училището.
— Но нали се започна. — Сестра Анджела изглеждаше объркана. — С брат Тимотей, Господ да дари покой на душата му.
— Мислим, че е започнало с брат Тим, но нямаме труп.
Тя потрепери при думата труп.
— Не сме намерили тялото му — поправих се аз — и не знаем какво точно е станало. Знаем само, че бодасите са привлечени от децата.
— А децата са тук.
— Ами я си представете, че ги преместите в града, да кажем в болница, в училище или църква, и бодасите се покажат там, защото там е предречено да удари злото, а не тук в „Свети Вартоломей“.
Също като хипотетичната баба на Патън, и сестра Анджела беше брилянтен тактически и стратегически анализатор.
— Значи ще се поставим в услуга на силите на мрака, мислейки си, че им се противопоставяме.
— Да, мадам. Възможно е.
Тя се вгледа толкова настоятелно в мен, че си въобразих как усещам миртовата синева да ровичка в съдържанието на мозъка ми, сякаш той беше обикновено чекмедже между ушите ми.