На изток от Рая
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кръстан Дянков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «На изток от Рая». Краткое содержание книги:
На утрото градът плътно наобиколи димящите черни останки. Предните засенчваха лица против горещината. Доброволците продължаваха да пръскат, та да охладят овъглената бъркотия. Към пладне следователят успя да хвърли няколко мокри дъски и от тях да разрови с железен лост подгизналите вече купища въглени. От мистър и мисис Еймс бе останало толкова, колкото да се установи със сигурност, че труповете са два. Непосредствените им съседи посочиха приблизителното място, където се е намирала стаята на Кати, но при все че следователят и неколцина помагачи разринаха останките с градинско гребло, не можаха да открият ни зъб, ни кост.
В това време началникът на доброволната пожарникарска бригада бе намерил топките и бравата на кухненската врата. Разгледа озадачено почернелия метал, но не разбра какво точно го бе озадачило. Взе от следователя греблото и се зае трескаво с работа. Почна да рови на мястото, където е била входната врата, и най-сетне попадна и на нейната ключалка, изкривена и полустопена. Около него се събраха зяпачи, които настоятелно го заразпитваха:
— Какво търсиш бе, Джордж?
— Джордж, какво откри?
Накрая се приближи и следователят:
— Джордж, какво имаш предвид?
— В бравите няма ключове — неловко отвърна началникът.
— Сигурно са изпаднали.
— Как?
— Стопили са се.
— Но бравите не са!
— Сигурно Бил Еймс ги е извадил.
— От вътрешната страна ли? — Той вдигна трофеите си.
Щръкнаха езиците и на двете брави.
Тъй като къщата на собственика бе изгоряла и доколкото се виждаше, собственикът бе изгорял с нея, работниците от кожарската работилница от уважение не отидоха на работа. Събраха се около опожарената къща и от кумова срама предложиха да помогнат кой с каквото може, ала по-скоро се пречкаха. Едва следобед Джоъл Робинсън, помощникът на мистър Еймс, отиде до кожарницата. Завари там касата отворена, а документацията разхвърляна по пода. Счупеният прозорец показваше откъде се е промъкнал крадецът.
Сега цялата история доби друг оттенък. Значи не можеше да става дума за нещастен случай. Възбудата и съчувствието бяха заместени от страх, а с него се промъкна и близнакът му, гневът. Тълпата започна да се пръска.
Но не й се наложи да отиде далеч. В сайванта за коли се намери онова, което се нарича „следи от борба“ — в случая един счупен сандък, разбит фенер от кабриолет, драскотини от нокти в прахоляка и разпиляна слама. Наблюдаващите може би нямаше да видят в това следи от борба, ако по земята не изобилстваха локви кръв. Полицаят пое нещата в свои ръце. Това беше негова област. Избута и подкара всички да напуснат сайванта.
— Или искате да заличите всички улики? — развика се той. — Хайде, всеки да застане отвънка!
След това се разтършува из помещението, взе нещо, в един ъгъл намери друго. И се изправи на вратата с находките си в ръце окървавена синя панделка за коса и кръстче с червени камъчета.
— Някой да познава тия неща?
В един малък град, където всеки познава всекиго, е почти възможно да повярваш, че някой твой познат може да извърши убийство. Ето защо, ако уликите не водят неопровержимо в определена посока, всеки допуска, че се отнася до някакъв мрачен другоселец, някакъв странник от външен свят, в който стават такива неща. Тогава се нападат скитническите сборища, довеждат празноскитащите, изпитателно преглеждат регистрацията на хотелите и всеки, който е непознат, машинално става заподозрян. Не забравяйте, че беше май, скитниците отскоро бяха плъпнали по пътищата, защото затоплянето им позволяваше да разпъват одеялата си до всеки поток. Бяха тръгнали и циганите — само на пет мили бе спрял цял катун. И какво претърсване падна при тия клети създания!
На мили наоколо претърсиха няма ли някъде новоразровена пръст, изгребаха всички подозрителни водоеми да дирят тялото на Кати. „Колко хубавичка беше“ — казваше всеки и с това си обясняваше, че вижда причина да са я отвлекли. Накрая доведоха някакъв заекващ и космат полуумен и го подложиха на разпит. Беше чудесен кандидат за бесилката, тъй като не само нямаше никакво алиби, ами не можеше и да си спомни какво изобщо е вършил през живота си. Неговият хилав мозък подуши, че тези, които го разпитваха, искат нещо от него, и тъй като беше дружелюбно създание, помъчи се да им го даде. При всеки нагласен, подвеждащ въпрос той с радост влизаше в капана и умираше от щастие, че полицаят изглежда доволен. Постара се мъжки да угоди на тези превъзхождащи го личности. В него имаше нещо много мило. Едничката беда на самопризнанието му беше, че си призна твърде много в твърде много направления. Трябваше също непрекъснато да му напомнят онова, което се предполагаше, че е извършил. И когато строгите и ужасени съдебни заседатели го намериха за виновен, той наистина се разтопи — почувства, че най-сетне го смятат за нещо.