За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Де е нашенският майстор — да запладнува с ракийката, с мръвката, с баницата и с таргите бира, че и със следобедната дрямка, де е тоя щиглец да храниш?…
Киросава ме поведе към океана. О, Киросава, жив да си — чак в Япония ли трябваше да дойда, за да видя, че не само пътищата могат да бъдат чисти, ами и водите! Хайде, да речем, гумите на колите могат да се мият, ламарините им също могат да се лъснат, пътищата си миете. Ами този океан — него как го миете, та е така бистър и чистичък?… Едно време, преди петнайсет-двайсет години, така беше чиста нашенската река Видима. Ида на скалата до училището, изправя се над вира — видя дъното на три-четири метра дълбоко. По дъното се клати насам-натам, като че вятърът го полюшва, едър клен. До него се появяват и други. От четири метра разстояние виждам клена. Пипа гледжосаните камъни, извира се между тях и водата е толкова бистра, че чак очите му виждам. Сега по реката са нахвърляни чирепи и парчета от пластмасови чували, разкъсани и провесени по камъните — стари печки са изхвърляни, тук-таме, полунатопена във водата вони кожата на умряла овца, черва от касапницата вмирисани се провлекли по реката. От пръскането на градините с разни хербициди и други отрови, които от околните ливади се стичат направо в реката, цветът на дъното й е станал мръсномазникав, водата е потъмняла, рибата е намаляла и е вече на изчезване. Ида си лятно време и ми се доплаче — това ли е оная чиста и бистра река, докъде я докара и нея нашата научно-техническа революция. Застана на високата скала до училището — няма клен да се мърда край подмолите, няма да видиш сянката си на дъното на реката. Влажна и блажна вода, като че слиза не от планината, ами се провира през подземието на автосервиз, за да му прибере изхвърлените масла — така върви нашата река. И ти се плаче и за нея, и за себе си… Имаме си комитети, комитетчета, и председатели, и чиновници има в тях, рубрики и рубрички — само бистри води и чисто небе нямаме вече… Добре, че вече развит социализъм си имаме.
Благодаря ти, Киросава, че ме доведе — да си спомня на какво някога в България викахме чиста вода. И не само в България, ами навред по света. Този свят и този мир, които съвременното човечество от обич ще ги удуши в прегръдките си…
Не ме е толкова страх, че ще се намери някой себелюбив политик или наскучал се генерал, който може да оглупее за няколко минути, или пък да не му издържат нервите — и да прати по дяволите и мир, и човечество. Човек винаги може да победи и нервите си, и себичността си… Но това тихо, постепенно отравяне на земята — то може ли истински да се спре? Като че ли колкото говорим за опасността светът да се самоогложди, да се самоубие с отровите, които сам си е измислил, толкова повече нищо не правим, за да се овардим. Говорим, шумим, а си я караме, както дойде. Цифрите са от тревожни по-тревожни, резултатите — от лоши по-лоши, болестите, които нападат човека в резултат на цялата тази маскария, която вършим със себе си — от страшни по-страшни.
И човечеството не спира — нито да кара вездесъщите си автомобили, нито да пръска полетата и горите със страшна отрова, изсипвана от най-модерни марки самолети, нито да намали строителството на фабрики, нито дори да спести възхищението си от зелените и синкавите гъби, които никнат на върха на комините им. Не спира то да произвежда и найлона, де що дупка има по земята и де що речно корито има — той навсякъде е озъбил жълтата си риза по камъните… Не спира да строи жилища, в които чуваш всеки момент на кой етаж кой и какво върши… Легнеш да спиш — затвориш прозореца, за да не те подлудяват външните шумове на преминаващи тежки камиони или да не те стряскат режещите спирачки иа побеснелите автомобили. Тогава пък точно можеш да научиш какво е ядосало твоите съседи по етаж, кога слагат и вдигат чиниите от масата, кога си допиват бирата, кога започват да се любят, кога свършват… А като се карат и бият, за това да не говорим. Наште български кавги са такига, че целият квартал може да ги чуе. Но картината съвсем не е само българска или чисто българска. Така е и в Рим, и в Париж, и в Москва още повече. На улицата излезеш — трябва да си запушиш носа и ушите, на работа идеш — същото, в дома си се прибереш — и там така… Къде да се укрие човек, къде да избяга от великата цивилизация, на която толкова много се радваше?… Зло или добро са машината, техниката, химията за човека?…
Винаги съм мислел, че са повече зло, отколкото добро. Много пъти съм го писал и много пъти съм бил обругаван за това свое отрицание на нашенския научно-технически прогрес, който тъй съсипва човека.