Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #30
- Язык: болгарский
- Переводчик: de Cyrvool
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)». Краткое содержание книги:
— Добре де, защо онзи войн да не дойде тук?
— Щото тукашните Фийгъли не ще го познават. Не ще получи той уважжжение тук.
В устата на Уилям „уважение“ прозвуча като свлачище.
— О. Добре… а какво беше това за Кралицата? Тъкмо щеше да кажеш нещо и те те прекъснаха.
Уилям изглежда се смути:
— Не мислим, дека можем да ти кажем за…
— Е, аз съм временната келда. — каза твърдо Тифани.
— Епа да. Добррре… едно вррреме ние живехме у свето на Кррралицата и й служехме, пррреди она да стане толкова студена. Ама она ни измами и ние се ррразбунтувахме. Мрррачно вррреме беше оно. Не ни обича она. И дррруго нема да ти кажем.
Тифани се загледа във Фийгълите влизащи и излизащи през входа към стаята на келдата. Там вътре ставаше нещо.
— Погррребват я у другио край на могилата. С дррругите келди на клано. — каза и Уилям, без да го питат.
— Мислех си, че ще са по-… шумни. — рече Тифани.
— Она им бе майка — обясни Уилям — Не им е до викане. Сърррцата им са твърде пълни за думи. Като му доде вррремето, че му ударим една панихида за връщане у земята на живите, и там ще има шум, бъди сигурна. Като им засвиря „Самио дявол с дружина адвокати“ и като му тропнат един петстотин-и-дванадесеторен рррил и като апнат и като пийнат мойте племенници, чини ми се, че си имат махмурррлук колкото да утепа овца. — старият Фийгъл се усмихна за малко — Ама засега секи Фийгъл си я спомня с мълчание. Жалейката ни не е като вашта. Жалееме тея дето остаят.
— Тя и твоя майка ли беше? — попита го тихо Тифани.
— Епа не. Сестра ми беше она. Ма не каза ли ти она, дека като тръгне келдата за нов клан, си зема она неколцина от братята си? Твърде много е за душа да понесе да си сам след чужди хора — тук гонагълът въздъхна — Разбира се, га се ожени келдата, га мине време, клано се пълни се с нейни дечица и вече не и е толкоз самотно.
— Но на теб сигурно ти е — промълви Тифани.
— Бърза си у акъла, признавам ти го — каза Уилям — От тея дето дойдоха с нея я съм последен. Га се свърши с това, че поискам от новата келда да ме пусне при наште у планината. Ууубава тлъста земя е тука и си имат племенниците ми ууубав клан, ма я сакам да умрррем у урвите дето съм ррроден. Молим да ме извиниш, Келда.
И той се обърна и се изгуби в тъмнината на могилата.
На Тифани изведнъж и се прииска да се прибере у дома. Може би беше само задади тъгата на Уилям, но тя се чувстваше затворена в могилата.
— Трябва да се измъкна от тук — промълви тя.
— Чудесна идея. — подкрепи я жабокът — Най-малкото трябва да намериш мястото, където времето е различно.
— Но как? — проплака Тифани — Времето не може да се види!
Тя си промуши ръцете през входната дупка и се издърпа на свеж въздух…
В чифлика имаше голям стар часовник и веднъж седмично му се сверяваше времето. Което ще рече, баща й, като ходеше на пазара в Срекмеджийски Извор, запомняше положението на стрелките на тамошния голям часовник и, като се прибереше, нагласяше в същото положение стрелките на домашния часовник. Но и без това този часовник беше само за показ. Всички си мереха времето по слънцето, а то не може да греши.
Тифани се излегна сред стволовете на старите трънливи храсти, чиито листа не преставаха да шумолят на вятъра. Могилата беше като островче сред безкрайното торфище. Закъснели иглики и дори няколко раздърпани напръстника растяха под защитата на бодливия клонак. Престилката и лежеше наблизо, където я беше оставила.
— Тя можеше поне да ми каже къде да гледам — оплака се тя след някое време.
— Но тя не знаеше, къде ще е това — възрази жабокът — Тя знаеше само белезите, по които да го познаеш.
Тифани внимателно се претърколи и загледа небето през клонака. Щяло да и блесне, беше и казала келдата…
— Мисля, че трябва да си поговоря с Хамиш. — каза тя.
— Право думаш, гос’жа — обади се едно гласче до ухото и. Тя обърна глава и попита:
— Откога сте тук?
— Епа целото време, гос’жа — отвърна невъзмутимо пиктсито. Други подадоха глави иззад разни клони и изпод шумата. Поне двадесетина от тях бяха на могилата.
— Цялото време ли ме следяхте?
— Епа да, гос’жа. Оно си ни е туй работата да наглеждаме нашта келда. А па я съм си тук горе повечето време, оти се учим да ставам гонагъл. — младият Фийгъл и показа гайдата си — А они ми не дават да свирим долу, оти ми викат, свирнята ми мязала на паяк сакащ да си пръдне през ушите, гос’жа.
— Ами ако се случи да ми се поиска да… да ми наложи да отида до… Ами ако кажа, че не искам да ме пазите?