Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
— Толкова много мъртви пеперуди — казах тъжно и поклатих глава.
— Глупости. Това е само сън.
Изправи се на клона и скочи. Вдигнах се на задните си лапи и понечих да я хвана, но пеперудите от роклята й изведнъж размахаха криле и тя се понесе във въздуха като перце и кацна до мен. В косата й имаше голяма жълта пеперуда, като панделка. Цветът на дрехата й се менеше на вълни от ленивите движения на насекомите.
— Уф. Всичките тези малки крачета не гъделичкат ли?
— Не. Това е сън, забрави ли? Не е нужно да търпиш неприятните неща.
— И никога нямаш кошмари, така ли? — попитах с възхищение.
— Мисля, че имах, когато бях съвсем малка. Но вече не. Защо да оставаш в сън, който не ти харесва?
— Не всеки може да контролира съня си като теб, дете. Трябва да го приемеш като благословия.
— Ти сънуваш ли кошмари?
— Понякога. Не помниш ли къде ме намери миналия път, как прекосявах онзи сипей?
— О. Да, помня. Но реших, че ти харесва. Някои мъже обичат опасните неща, нали знаеш.
— Може би. Но някои от тях сме се наситили на тях и бихме избягвали кошмарите, стига да можехме.
Тя кимна бавно.
— Мама понякога има ужасни кошмари. Обаче дори когато влизам в тях и й казвам да излезе, не го прави. Или не иска, или не може да ме види. А татко… знам, че също има кошмари, защото понякога вика насън. Но изобщо не мога да попадна в неговите сънища. — Млъкна за момент и се замисли. — Май затова започна отново да пие. Когато е пиян, не толкова заспива, колкото изпада в безсъзнание. Мислиш ли, че може би така се крие от кошмарите си?
— Не зная — казах и ми се прииска да не ми беше казвала тези неща. — Имам обаче новина, която може да облекчи и двамата. Пъргав се връща вкъщи.
Тя плесна с ръце.
— О, благодаря ти, Сенковълк. Знаех си, че ще ми помогнеш.
Опитах се да бъда строг.
— Нямаше да се налага да ти помагам, ако беше мислила. Пъргав е твърде млад, за да е самостоятелен. Не биваше да му помагаш да бяга.
— Сега вече го знам. Но не и тогава. Защо животът не може да е като сънищата? Насън ако нещо тръгне на зле, можеш просто да го промениш. — Вдигна ръце към раменете си и приглади роклята си. Изведнъж се оказа облечена в макови листенца. — Виждаш ли? Вече няма гъделичкащи крачета. Просто казваш на неприятните неща да се махат.
— Както изгони дракона ли?
— Какъв дракон?
— Знаеш кого имам предвид. Тинтаглия. Отначало изглежда малка, като гущер или пчела, а после става голяма, докато не я пропъдиш.
— А. Тя значи. — Копривка сбърчи чело. — Идва само когато и ти си тук. Помислих си, че е част от твоя сън.
— Не. Тя не е част от ничий сън. Толкова е истинска, колкото ти и аз.
Изведнъж се разтревожих, че Копривка не е разбрала това. Дали разговорите ни насън не я излагаха на по-голяма опасност, отколкото си мислех?
— Тогава коя е тя, когато е будна?
— Казах ти. Дракон.
— Дракони няма — заяви тя със смях.
— Не вярваш ли в дракони? Тогава кой спаси Шестте херцогства от нашествениците от Алените кораби?
— Предполагам, че най-вече войниците и моряците. Всъщност има ли изобщо значение? Било е толкова отдавна.
— За някои от нас има, и то много — промърморих. — Особено за онези, които са били там.
— Сигурна съм, че е така. Но съм забелязала, че почти никой не може да каже какво точно се е случило и кой е спасил Шестте херцогства. Само видели дракони в далечината и после Алените кораби потъвали или ставали на парчета. А драконите били толкова далеч, че почти не се виждали.
— Драконите действат странно на спомените на хората — обясних й. — Те… те сякаш ги поглъщат, когато прелитат над главите им. Все едно забърсваш с парцал разлята бира.
Тя се ухили.
— Ако това е вярно, тогава защо Тинтаглия не ни действа по същия начин? Как така си спомняме, че е била в сънищата ни?
Вдигнах предупредително ръка.
— Да не споменаваме повече името й. Нямам желание отново да я срещам. Колкото до това защо я помним, ами, може би защото идва като създание от сън, а не като истинска. Или пък не ни отнема спомените, защото е създание от плът и кръв, а не от…
Спомних си с кого разговарям и млъкнах. Бях се разприказвал прекалено много. Ако не си мерех приказките, скоро щях да разказвам за Умело извайване на дракони от паметен камък и как тези създания са Праотците от легендите и песните.
— Продължавай — насърчи ме тя. — Ако Тинтаглия не е от плът и кръв, тогава от какво би могла да е? И защо винаги ни пита за някакъв черен дракон? Или ще ми кажеш, че и той е истински?