Меч на съдбата

— Да — отвърна Гералт и потри челото си. — Прав си, Истред, за това. Несъмнено.

— И правилно си постъпил. Това не може да продължава. Едва днес узнах, че Йена вече няколко години се лута между нас като парцалена топка. Ту е с мен, ту с теб. Бяга от мен, за да те намери, и обратното. Другите, с които е била в промеждутъците, не влизат в сметката. Само ние двамата сме важни. Това не може да продължава. Трябва да остане само един.

— Да — повтори Гералт, без да маха ръка от челото си. — Да… прав си.

— В своята самонадеяност — продължи магьосникът, — ние си мислехме, че Йенефер няма да се поколебае да избере по-добрия. И двамата си мислехме, че знаем кой е той. Стигна се дотам, че започнахме да се хвалим като деца с нейното благоразположение, без да разбираме какво означава то. Предполагам, че също като мен си обмислил всичко и си разбрал колко сме грешали. Гералт, Йена изобщо няма намерение да избира между нас, дори и ние да сме готови да приемем избора й. Е, тогава се налага да го направим вместо нея. Нямам намерение да деля Йена с никого. А това, че дойде сега, подсказва същото и за теб. Познаваме я прекалено добре, Гералт. Докато сме двама, никога няма да сме сигурни в нея. Трябва да остане само един. Разбрал си го, нали?

— Да — рече вещерът, като с усилие помръдваше побелелите си устни. — Да, това е парче лед…

— Какво? — попита Истред.

— Нищо.

— Какво ти е? Да не си болен или пиян? Или си се натъпкал с вещерски треви?

— Всичко е наред. Просто… нещо ми влезе в окото. Истред, трябва да остане само един. За това съм дошъл. Разбира се.

— Знаех си — каза магьосникът. — Знаех, че ще дойдеш. Впрочем, ще бъда откровен с теб. Ти ме изпревари.

— Кълбовидна мълния? — усмихна се вещерът.

— Възможно е — намръщи се Истред. — Може и кълбовидна мълния. Но със сигурност не иззад ъгъла. Честно, лице в лице. Ти си вещер и това изравнява шансовете. Е, решавай кога и къде.

Гералт се замисли. Взе решение и посочи с ръка.

— Ей на онази площадка. Минавал съм оттам.

— Знам я. Там има кладенец, нарича се Зеленият ключ.

— Тогава при кладенеца. Да. При кладенеца… Утре, два часа след изгрев.

— Добре. Ще бъда там навреме.

Стояха неподвижно, без да се поглеждат. Най-накрая магьосникът промърмори нещо под нос, подритна буца пръст и я смаза с тока на обувката си.

— Гералт.

— Какво?

— Не се ли чувстваш малко глупаво?

— Чувствам се — призна вещерът неохотно.

— Олекна ми — промърмори Истред. — Защото аз, например, се чувствам като последния глупак. Никога не съм предполагал, че ще се бия до смърт с вещер, и то заради жена.

— Знам как се чувстваш, Истред.

— Е… — усмихна се измъчено магьосникът. — Щом се стигна дотук, щом се реших на тази стъпка, толкова чужда на моята природа, значи… Значи така трябва.

— Знам, Истред.

— Разбира се, знаеш също, че оцелелият трябва незабавно да бяга и да се крие от Йена на края на света.

— Знам.

— И, разбира се, да разчита, че когато й мине, ще може да се върне при нея.