Край развалините на Вавилон
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- ISBN: 954-17-0151-5
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Край развалините на Вавилон». Краткое содержание книги:
След като бе дал по този начин воля на сърцето си, Халеф го чумоса презрително и се извърна да ме последва. Ние отведохме конете си на сала, освободихме го и го оставихме да се носи по течението, придържайки се в близост до брега, за да прилегнем отново там, където лежеше келлекът на персийците. Исках да отнема възможността на тримата мъже да ни настигнат още преди Багдад и следствие на това да узнаят къде ще се намираме там. Ето защо прерязах въжето, с което бе вързан салът, след което го изтеглихме с нас до средата на течението и го пуснахме да отплава.
Заловихме се за греблата, за да увеличим скоростта на нашия келлек, и скоро минахме край Решидийе. След него последваха селищата Суаджен, Джерият ел Маман, Хабиб ел Мураллад и Имам Муса, откъдето се плъзгахме в продължение на още може би час помежду растящите отдясно и ляво палмови горички, додето достигнахме моста на Багдад. Там пристанахме до кумрука[72], ала никой не ни попречи, понеже аз веднага представих отличните си легитимации. Бяхме пристигнали благополучно до първата си цел.
5. Полякът и неговият слуга
Преди да продължим пътешествието си с кораб, възнамерявахме да посетим важната за нас местност, в която при по-раншното си пребиваване бяхме лежали болни от чума толкова безпомощни и изоставени.[73]
Но най-належащ бе въпросът за някое жилище в града. В кервансарай не исках да оставам заради паразитите там, а и Халеф бе на мнение, че още доста скоро бихме опознали, както благоволи да се изрази, «любвеобилната вярност и привързаност на това население». Ето как бе близо до ума, че се сетих за чудатия поляк, при когото бяхме живели по онова време и който бе спечелил моето съпричастие. Дали той беше още жив и дали, ако беше така, се намираше все още в Багдад и в същата къща, ми се струваше съмнително. Но аз не бях единственият, помислил си за тоя достоен за обич хазаин, защото, когато отведохме конете на брега, Халеф каза:
— Салът сега за нас няма никаква стойност, никой няма да го купи и ние просто ще го оставим да си лежи тук. Нека го вземе който си ще. Ние сега накъде ще се отправим, сихди?
— Това се питам и аз — отговорих.
— На мен ми идва наум една идея и се надявам, че ще ти хареса. Спомняш ли си все още при кого живяхме навремето?
— Разбира се!
— Да идем пак при него, а?
— Ще ми бъде приятно да срещна човека отново.
— И неговия слуга, комуто той се покоряваше! — ухили се Халеф.
Който е чел моята книга «От Багдад до Стамбул», ще си спомни шишкавия слуга и неговия странен начин да разбира задълженията си. Можех да приема, че дебелият е умрял, защото той още навремето бе склонен към апоплектичен удар при пълнотата на своето тяло. Ние имахме време, така че нямаше да е загуба, ако потърсехме къщата. Възседнахме конете и поехме в посоката, която щеше да ни отведе до въпросната местност.
Навярно ще си спомните, че жилището се намираше в палмовите горички на юг от града. Ние го открихме лесно, въпреки изминалото оттогава време, ала този път не спряхме пред тясната портичка, а пред портата, намираща се от другата страна на градината. Там слязохме и аз похлопах. Мина доста време, преди да чуя тътрещи стъпки, които приближаваха отвътре към портата. На нея имаше едно прозорче за поглеждане, чийто капак се отвори. Най-напред видяхме да се появява един дълъг остър нос, още къде по-остър, отколкото бе по-рано, и след това едно старо, бледожълто, сбръчкано лице. Придобилите слабоумен израз очи ни измериха през големите кръгли стъкла на очилата и един тънък, треперлив глас запита:
— Какво искате?
Познах го. Беше някогашният ни хазаин, бившият турски офицер от полски произход. Той тогава още не носеше очила и междувременно много се беше състарил. Вероятно вече не ме помнеше. Понеже си послужи с арабски, отговорих на същия език:
— Сам ли живееш в тая къща?
— Защо искаш да знаеш? — осведоми се той мнително.
— Защото бихме искали да те помолим да ни позволиш да отседнем при теб.
— Нямам място за чужди хора.
— Ние не желаем жилището безплатно, а на драго сърце ще си платим.
— Аз не давам под наем. Виждам също, че имате коне, за които не ми се намира помещение.
— Ти имаш голям двор. Част от него е застроена с навеси, там има място за повече от два коня.
72
кумрук — митница — б. а.
73
Вж. Карл Май, Събрани съчинения, том 3, «От Багдад до Стамбул». — б. нем. изд.