Гърло

Том никога не би се съгласил Джон Рансъм да го наеме и аз му казах това.

— Защо не, след като иска да се притече на помощ?

— Първо, защото никога не е бил наеман. А след случая с Уолш винаги е искал хората да мислят, че въобще не работи. Второ, той няма желание да се „притече“. Ако искаш да го видиш, ще трябва да го посетим ние.

— Но ние сме били съученици!

— Бяхте ли приятели?

— Пасмор нямаше приятели. Не искаше да има — това го наведе на друга мисъл и той вдигна поглед от сключените си ръце, за да обърне към мене подозрителното си лице. — Ако толкова държи да не се показва, защо има желание да говори с мене сега?

— Би искал лично да ти обясни какво се е случило с Бъз Ланг и инспектор Дамрош. Ще видиш защо.

Рансъм присви рамене и погледна часовника си.

— По това време обикновено съм вече в болницата. Може би Пасмор би се съгласил да вечеря с нас?

— Ще трябва да отидем в къщата му — казах.

Той се замисли.

— Значи може би ще успеем да получим аудиенция при негово преосвещенство между Ейприл и вечерята? Или в свещения режим на Томас Пасмор има още нещо, което не си ми казал?

— Ами денят му обикновено започва доста късно — казах. — Но ако ми покажеш къде е телефонът ти, бих могъл да го предупредя.

Рансъм махна с ръка към предната част на стаята и аз си спомних, че съм минал покрай телефон в преддверието. През арката видях, че Рансъм стана и се приближи към картините. Застана пред Вюияр с ръце в джобовете, намръщено загледан в самотните фигури под дървото. Знаех, че Том Пасмор ще е все още в леглото, но той включваше телефонния си секретар, за да записва обажданията през деня. Сухият, тънък глас на Том ми каза да оставя съобщение и аз му казах, че бихме искали с Джон Рансъм да го видим около седем — ще му се обадя от болницата, за да се уточним дали ще може.