Авемпарта
- Автор: Салливан Майкл Дж.
- Серия: Откровенията на Ририя #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG BOOKS
- ISBN: 978-954-2989-08-0
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Авемпарта». Краткое содержание книги:
Проблемът е чудовището. Отговорът са двама крадци.
Когато мизерстваща млада жена наема Ройс и Ейдриън да спасят далечното й селце от среднощни нападения, двамата отново биват заплетени в делата на магьосника Есрахаддон. Докато Ройс се мъчи да разгадае тайните на древна елфическа кула, Ейдриън се опитва да организира селяните в отпор срещу тайнствения убиец. Отново започналото като обикновена кражба на меч поставя двойката крадци в центъра на огнена буря — ала този път изходът може да реши съдбата на Елан.
Присъстваха всички с изключение на Ройс и Есрахаддон. Дори Те-рън Ууд се появи да отдаде почит. Старият фермер изглеждаше дори по-измъчен и изтощен от снощи и Ейдриън заподозря, че е стоял буден цяла нощ.
След края на опелото, селото сподели трапезата си. Мъжете наредиха маси една до друга насред селото и всяко семейство донесе чиния. Пушена риба, кървавица (наденица от свинска кръв, мляко, мас, лук и овесена каша) и овнешко бяха сред най-носените блюда.
Ейдриън стоеше настрани, облегнат на кедрово дърво и ги наблюдаваше.
- Заповядай - каза му Лина.
- Не изглежда като да има много тук. Имам провизии в раницата си
- увери я той.
- Глупости. Всеки яде след погребението. Мей щеше да настоява, а каква е целта на погребението, ако не да се отдаде почит на умрелия?
Тя се взираше в него, докато той кимна и започна да оглежда масите за чиния.
- Значи вашите коне са в конюшните на замъка? - разнесе се глас зад него и той се обърна, за да види пълничък човечец в расо. Той бе първият човек, който не изглеждаше да има отчаяна нужда от храна. Бузите му бяха зачервени и налети, а когато се усмихваше, очите му почти се затваряха. Не изглеждаше ужасно стар, но косата му бе снежнобяла - както и късата му брадичка.
- Ако ти си дякон Томас, тогава да - отвърна Ейдриън.
- Аз съм. И за мен бе удоволствие да услужа. Доста съм самотен нощем в онази празна къща на хълма. Чуваш всеки звук. Капак се хлопне от вятъра, метрак проскърца - може да бъде доста изнервящо. Сега поне мога да приписвам шумовете на конете ви. Естествено, не мога да ги чуя, защото конюшните са чак долу, но поне мога да си представям, нали? -дяконът се изкикоти. - Но честно, там може да бъде доста мизерно. Свикнал съм да бъде сред хора и изолацията на имението ми е голям проблем
- рече, докато насипваше планина овнешко в чинията си.
- Трябва да е ужасно. Но се обзалагам, че има хубава храна. Тези благородници знаят как да натъпчат килера, нали?
- Да, разбира се - отвърна духовното лице. - В интерес на истината, маркграфът притежава забележителна колекция пушено месо, да не споменаваме пивото и виното. Но аз вземам само колкото ми е нужно.
- Естествено - съгласи се Ейдриън. - Само като те погледна и мога да кажа, че не изглеждаш като човек, който би се възползвал от ситуацията. Ти ли осигури бирата за погребението?
- О, не - отвърна дяконът, втрещен. - Не бих си позволил да опляч-косвам замъка така. Както каза, не съм човек, който би се възползвал и запасите там не ми принадлежат, за да ги раздавам, не е ли така?
- Разбирам.
- Погледни сиренето - каза дяконът, зашепвайки от споменатото и депозирайки го в устата си. - Едно трябва да се признае - каза с пълна уста, - Далгрен знае да урежда погребения.
Когато стигнаха до края на масите, Ейдриън се огледа за място, на което да седне. Малкото пейки бяха запълнени с хора, които ядяха от скута си.
- Марш, дечища! - викна към Тад и Пърл дяконът. - Няма какво да заемате пейка. Седете на тревата - те се намръщиха, но станаха. - Ти там, Ейдриън, нали? Ела седни тук и ми разправи какво е докарало мъж, който притежава кон и три меча в Далгрен. Вярвам, че не си благородник, иначе щеше да потропнеш на вратата ми вчера.
- Не, не съм благородник, но това ме навежда на мисълта: как наследи имението?
- Хм? Наследил? О, нищо не съм наследил. Просто там е моят пункт като обществен слуга да помагам в кризи като тази. Когато маркграфът и хората му умряха, знаех, че трябва да се грижа за това притеснено стадо и да пазя интересите на краля. Така че изтърпявам трудностите и правя каквото мога.
- Като например?
- А? - запита дяконът, докато откъсваше парче овнешко, оставило устата и част от бузата му лъскави с мазнина.
- С какво помагаш?
- Ами... чакай да видим. Поддържам къщата чиста, двора в ред и градината напоена. Наистина трябва да се държат под око онези плевели, или току-виж цялата градина ще погълнат и нито зеленчук ще оцелее. И. ох, какво мъчение е това за гърба ми. Никога не съм имал читав гръб.
- Имах предвид за нападенията. Какви стъпки си предприел, за да защитиш селото?
- Е, сега - каза дяконът с кикотене, - аз съм свещеник, не рицар. Дори не знам как се държи меч, нито имам армия рицари под моя команда, нали тъй? Та като изключим прилежната молитва, не съм в позицията да направя нещо относно това.
- Обмислял ли си да пускаш селяните в имението за през нощта? Каквото и да е това създание, сламените покриви не му създават особени проблеми, но изглежда замъкът притежава солиден покрив и дебели стени.