Пробуждането
- Автор: Смит Лиза Джейн
- Серия: Дневниците на вампира #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането». Краткое содержание книги:
Вече да. Не го каза, но тя знаеше, че тъкмо това си мисли; четеше го в очите му, впити в нейните. Никога досега не е била толкова сигурна в силата си. Само че всъщност той не приличаше на човек, който се забавлява; изглеждаше блед, сякаш измъчван от силна болка, която не може да понесе нито миг повече.
Оркестърът подхвана някаква бавна мелодия. Той продължаваше да се взира в нея, да я изпива с поглед. Зелените му очи потъмняха, станаха почти черни от желание. Тя изпита смътното усещане, че всеки миг ще я сграбчи в прегръдките си и ще я целуне силно и страстно, без да промълви нито дума. Изведнъж се изплаши. Сърцето й бясно затуптя. Сякаш тези зелени очи проникваха дълбоко в нея, достигайки до една част от нея, заровена дълбоко под повърхността — и тази част крещеше „опасност“. Някакъв инстинкт, по-стар от цивилизацията, й нашепваше да побегне, да тича, без да се обръща.
Ала Елена не помръдна.
— Вики, скъпа, дошли са твои съученички да те видят. Не стойте дълго — обърна се към Елена и отвори вратата.
— Няма — обеща момичето. Пристъпи в приятната спалня в синьо и бяло, а другите я последваха. Вики лежеше на леглото, подпряна на възглавници, завита до брадичката с пухкаво синьо одеяло. Лицето й бе пепеляво, а очите й под подпухналите клепачи се взираха напред.
— Точно така изглеждаше и снощи — прошепна Бони.
Елена приближи до леглото.
— Вики — изрече меко. Вики продължи да се взира в пространството, но на Елена й се стори, че дишането й леко се промени. — Вики, чуваш ли ме? Аз съм Елена Гилбърт. — Погледна несигурно към Бони и Мередит.
— Има вид, сякаш са й дали успокоителни — обади се Мередит.
Но госпожа Бенет не бе споменала да са й давали някакви лекарства. Елена се намръщи и отново се извърна към неподвижното момиче.
— Вики, аз съм Елена. Исках просто да поговоря с теб за миналата нощ. Искам да знаеш, че ти вярвам за това, което ти се е случило. — Елена не обърна внимание на острия поглед, който й хвърли Мередит, и продължи: — И исках да те попитам…
— Не! — Беше писък, висок и пронизителен, който се изтръгна от гърлото на Вики. Тялото й, което до този момент приличаше на восъчна статуя, изведнъж се разтърси от необуздани конвулсии. Светлокестенявата й коса се разпиля по лицето, докато тресеше главата си напред-назад, а ръцете й се мятаха във въздуха. — Не! Не! — изкрещя тя.
— Направете нещо! — ахна Бони. — Госпожо Бенет! Госпожо Бенет!
Елена и Мередит се опитаха да удържат Вики на леглото, но тя бясно се съпротивляваше. Ужасяващите й писъци огласяха стаята. После внезапно се появи майката на Вики, помогна им да я успокоят и ги избута настрани.
— Какво й направихте? — извика жената.
Вики се вкопчи в майка си и притихна, но изпод тежките си клепачи стрелна с поглед Елена над рамото на госпожа Бенет.
— Ти си част от това! Ти си самият дявол! — изкрещя истерично тя към Елена. — Дръжте я далеч от мен.
Елена се слиса.
— Вики! Дойдох само да попитам…
— Мисля, че е по-добре да си вървите. Оставете ни сами. — Госпожа Бенет прегърна закрилнически дъщеря си. — Не виждате ли какво й причинявате?
Смутена, Елена напусна стаята, а Бони и Мередит я последваха.
— Сигурно е от лекарствата — заговори Бони, когато излязоха от къщата. — Тя направо откачи.
— Забеляза ли ръцете й? — обърна се Мередит към Елена. — Когато се опитвахме да я усмирим, стиснах едната й ръка. Беше студена като лед.
Елена поклати недоумяващо глава. Всичко това нямаше никакъв смисъл и тя нямаше намерение да позволи да й развали деня. Не. Опита се отчаяно да измисли нещо, което да заличи преживяното, да й помогне да възвърне щастливото и безгрижно настроение.
— Сетих се какво ще направим — заяви тя. — Ще отидем в пансиона.
— Какво?
— Казах на Стефан да ми се обади днес, но защо вместо това ние не отидем до пансиона? Не е много далеч оттук.
— Около двадесетина минути пеша — уточни Бони със светнало лице. — Най-после ще можем да видим квартирата му.
— Всъщност — поде Елена — си мислех, че вие двете може да чакате на долния етаж. Е, аз ще го видя само за няколко минути — побърза да се оправдае, когато двете й приятелки я погледнаха. Наистина може би беше странно, но тя все още не искаше да дели Стефан с никого. Той беше новост в живота й, почти като тайна.
Те почукаха на полираната дъбова врата и госпожа Флауърс им отвори. Беше дребна и сбръчкана жена с учудващо живи черни очи.
— Ти трябва да си Елена. Видях ви със Стефан да излизате снощи и той ми каза името ти, когато се прибра.
— Видели сте ни? — учуди се Елена. — Аз пък не ви видях.
— Не, не си — захили се госпожа Флауърс. — Какво мило момиче си, скъпа — добави. — Много красиво. — И погали Елена по лицето.
— Хм, благодаря — смутено промърмори Елена. Никак не й хареса как тези птичи очи се вторачиха в нея. Премина покрай госпожа Флауърс и се насочи към стълбата. — Стефан вкъщи ли е?
— Трябва да е тук, освен ако не е излетял от покрива! — пошегува се госпожа Флауърс и отново се ухили. От учтивост и Елена се засмя.
— Ще останем долу при госпожа Флауърс — извика Мередит на Елена, докато Бони насмешливо завъртя очи. Елена прикри усмивката си, кимна и пое нагоре по стъпалата.
Каква странна стара къща, каза си отново тя, докато поемаше по втората стълба, водеща към стаята на Стефан. Гласовете от долния етаж се чуваха тук по-слабо, а като се заизкачва по стъпалата, стихнаха напълно. Сега тя бе обгърната от тишина и докато стигна до вратата в слабо осветения коридор, я обзе подозрението, че се е озовала в съвсем друг свят. Почукването й на вратата отекна много плахо. „Стефан?“ Отвътре не се чу нищо, ала в следващия миг вратата внезапно се разтвори. Днес всички май изглеждат бледи и изтощени, помисли си Елена. Но след секунда се озова в прегръдките му.