Кралска кръв
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: Кинжалът и монетата #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-352-2
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралска кръв». Краткое содержание книги:
Звездата на Гедер Палиако изгрява. Той е герои на Антеа, протектор на престолонаследника и любимец на двора. Ала от миналото му прииждат бури, а с тях и война, която ще промени всичко.
Ситрин бел Саркор е основала банка с помощта на откраднато богатство, подправени документи и наемни мечове. Сега обаче всяко нейно действие се наблюдава и контролира. Всичко сторено дотук ще изгуби значение, ако Ситрин не успее да избяга от позлатената си клетка. Може би войната крие единствената ѝ надежда да отхвърли оковите.
Един изменил на богинята си свещеник вижда скритата ръка, която дърпа конците — отдавна погребана тайна на драконовата империя е надигнала глава и самата тъкан на цивилизацията е започнала да се разплита. Епоха на кръвопролитна лудост е надвиснала на хоризонта и изглежда нищо не може да я спре. Нищо, освен шепа обречени герои.
Свещеникът подхвана напева и Клара затвори очи. Досън хвана ръката ѝ, тя изтри една сълза и се обърна да го погледне. Неговите очи бяха сухи, разбира се. За него церемонията вдъхваше спокойствие и увереност, точно както се очакваше от една венчавка. Част от правилата и традициите, които деляха света от хаоса. Когато дойде моментът да застанат до младоженците при олтара, Клара го направи с повече грация и увереност, отколкото го бе направила на собствената си сватба.
След последната благословия всички се изсипаха в нощта навън. Още имаше остър хлад във въздуха, сякаш зимата протягаше ръка от гроба си. Джори и Сабиха се качиха на каретата, която щеше да ги върне в градската къща на Калиам. Утре сутрин момичето щеше да седне на масата за закуска заедно със синовете на Клара. И щеше да започне дългият предпазлив танц от разговори и етикет, който след време щеше да превърне мълчаливата заявка на момчетата в реалност — Сабиха щеше да стане Калиам във всичко, а не само по име. Време имаше.
Тази нощ щяха да се водят дълги разговори — и във „Великата мечка“, и в другите, по-малки братства. Досън и лорд Скестинин щяха да раздадат дарове на своите приятели и съюзници, после щяха да се напият до несвяст и да спят до обед на следващия ден. Клара щеше да варди къщата, да бди над спокойствието на младоженците, в случай че приятелите на Джори прекалят с алкохола и решат да си направят някоя солена шега. Изчака при вратите на храма, загледана в каретите и паланкините, които задръстваха улицата. Кочияши с цветовете на десетки домове се надвикваха, ругаеха и бутаха в опит да изпълнят заповедите на своите господари.
Лейди Скестинин застана до нея и двете се разговориха за дреболии — за отминалата зима, за роклите на дамите от двора, за фойерверките на Канл Даскелин. Лейди Скестинин дори не намекна за някаква признателност към семейство Калиам, нито Клара намекна, че такава се дължи. Когато лорд Скестинин дойде де отведе съпругата си, двете се разделиха с усмивка. Бяха си взели мярката и намираха резултата за удовлетворителен. Така, значи можеше да зачеркне и това от списъка, помисли си Клара.
Когато се прибра, всички фенери в двора бяха запалени. Цялата прислуга, всички слуги и роби, се бяха изсипали навън, готови да отбият всички възможни атаки. Прислугата всъщност беше нейният наемнически отряд — изпълняваха нейните заповеди и бяха нащрек. Тази нощ никой нямаше да влезе или излезе от къщата без знанието на Клара. От друга страна, като разставяше прислугата по коридорите и в градините, Клара осигуряваше спокойствие на Джори и Сабиха. Никой нямаше да подслушва пред вратата на нейния син и новата ѝ дъщеря.
Седеше в стаята си, хапваше хляб с мед, пиеше чай и си мислеше за внуци. Е, вече имаше един внук, или почти. Незаконното дете на Сабиха сигурно беше достатъчно голямо да казва „мама“. Достатъчно голямо да пълзи. Детето нямаше представа, че днес майка му е започнала нов живот. Може би дори не знаеше коя е майка му. Лорд Скестинин едва ли беше позволил на Сабиха да вижда детето, още по-малко да се грижи за него.
Клара запали лулата си, взе си бродерията и си обеща още утре заран да проучи къде живее момчето и с кого. Сега, когато Сабиха беше вляза в нейното семейство, на нея се падаше да осигури на детето ѝ добри грижи. Добри грижи някъде далеч от майката.
На вратата се почука. Беше икономът — беше описал подаръците и осчетоводил разходите. Клара протегна ръка и той ѝ връчи въздългия списък. Лорд Баниен беше подарил на младите два коня от личните си конюшни и малка карета с цветовете на семейство Калиам. Лорд Бастин се беше отчел с половин унция подправка в сребърна кутия, която струваше повече от конете и каретата на Баниен, взети заедно, поне ако се вярваше на твърденията му. Дори Къртин Исандриан се беше отчел подобаващо с ръчно огледало от майсторите в Еласе, със сребърна рамка с вплетени в нея имената на младоженците.
Нали точно за това бяха сватбите в крайна сметка. Възможност да проявиш щедрост и да покажеш екстравагантност. Шанс миналогодишните съперници да се превърнат в тазгодишни приятели или в най-лошия случай добри познати. Сватбите бяха обратната страна на битките и интригите, създаваха връзки и приятелства между хората. Бяха част от тъканта на цивилизацията. Онова, което Досън защитаваше чрез традициите и обичаите, Клара изграждаше с благодарствени писъмца и ръчни огледала чужбинска направа.