Краят на нощта
- Автор: Парсонс Тони
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-780-5
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Краят на нощта». Краткое содержание книги:
За разлика от момичето във фабриката Мисти не искаше той да се запознава с родителите й, не говореше за чувствата си, нито дори за бъдещето, нямаше подобни простотии. Не искаше нещата, които той очакваше, че тя ще пожелае. Искаше други неща. Тери не знаеше какво точно, може би и тя също не знаеше. Момичетата, които познаваше, говореха за годежни пръстени и сериозна връзка. Мисти говореше за „Жената евнух“ и за задушаващата тирания на мъжете. Направо го побъркваше. Може би той трябваше да бъде като всички останали. Просто да се чука наред с която му попадне. Да си направи кефа, докато може, а не да се държи като някой женен дъртак. И защо не? Можеш да преспиш с всички, с които пожелаеш. Сексът не бе убил още никого.
Само че нещо в музиката на Пучини, която се носеше над руините, накара Тери да осъзнае, че я желае, че иска тъкмо нея, че тя е единствената, към която се стреми. Изправи се и отиде при приятелите си до прозореца.
— Това е ария от „Мадам Бътерфлай“ — обясни Лион. — Има една мацка, японка, дето се влюбва в американец — не знам какъв беше — морски капитан, нещо такова. Той си заминава и се жени за друга. Въпреки това тя продължава да го обича. И тогава казва, че един прекрасен ден любовта ще дойде отново.
Тери и Рей чакаха. Лион бе подпрял скръстените си ръце на рамката на прозореца, отпуснал брадичка между тях. Въздъхна.
— Какво става след това? — попита Тери.
— Той се връща, но вече е прекалено късно.
— Това е прекрасно, Лион — въздъхна Рей и приглади мокрите си кичури назад.
Тери гневно потри очи.
— Ти откъде знаеш тези неща? — полюбопитства той.
— Просто ги знам — измънка Лион, притеснен и доволен, че е тъмно. Не можеше да признае, че баща му обожава операта, че е отрасъл с тази музика. Човек не може да признава подобни неща.
Тери не настоя. Знаеше, че това е едно от болезнените места на Лион, всички знания, които бе натрупал. Хората, които се занимаваха с новата музика, идваха откъде ли не — от фабрики, от опашките за безработни, от затвора, от частни училища, от държавни училища, от армията. Дори от Лондонската школа по икономика. Никой не задаваше прекалено много въпроси. Действителността ги очакваше, животът им също бе в очакване да поеме по определен път. Тери се зарадва, че поне един от тях знае за Пучини.
Тримата се взряха в мрака. В далечината различиха фигури в костюми и дълги рокли, които се връщаха от операта, вдигнали чадърите, тръгнали пеша към светлините на Уест Бнд. Дъждът бе отслабнал. Пееше една от жените. Те останаха да слушат, докато групата спря такси и „Един прекрасен ден“ пресекна, за да остави след себе си само ръмженето на дизеловия двигател. Жълтият надпис „Свободно“ угасна и таксито потегли в нощта, лъскавият черен автомобил се сля с мрака. Отдръпнаха се от прозореца и тогава Тери чу гласовете под тях.
— Сигурен ли си, че този сулфат не е бил просто талк? — попита Лион, докато отваряше дъвка, за да я хвърли в зяпналата си уста. — Защото не усещам…
Тери притисна длан върху устата на Лион. Рей вече ги бе чул и се бе свил на топка в един ъгъл. Лион се опита да се бори, измърмори нещо недоволно и застина. Най-сетне и той ги чу. Тери усети лепкавата дъвка върху дланта си.
— Това е тя човешката природа — изрече някой на долния етаж и гласът — замислен, остър, почти съскащ — се понесе през съсипания под. — Така е, защото вече трийсет години не е имало война. Цялата тази агресия трябва да избие на някъде.
Тримата се свиха в сенките, отново между двете запазени стени, наострили уши, и всяко проскърцване на изгнилите подове им се струваше оглушително. Трийсет години. Думите напомниха на Тери за начина, по който чичовците му говореха. Това бе старият лондонски начин да изтъкнеш нещо като единствено и неповторимо.
— Не ги разбирам тези работи, Тич — отвърна по-дълбок глас и Тери усети как стомахът му се свива. Рей и Лион го наблюдаваха. Тич. Мама му стара! — Адски мразя скапаняците и ми се ще да ги пребия от бой…
— Винаги е имало войни — продължи Тич. Тери ги чу как тършуват в тъмното и разхвърлят изоставените мебели. Не се бяха отказали да търсят плячката си. — И англичаните, и французите. И германците, и всички. И „Модс“, и рокерите. И скинарите, и пакистанците. И „Викингите“.