Поща
- Автор: Буковски Чарльз
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ФАМА
- ISBN: 978-954-597-475-5
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Контркультура
Электронная книга - «Поща». Краткое содержание книги:
— Не се съмнявам, Бойър. Това е единственото условие: да имаш бяла кожа.
После ще мине дребният закръглен Хадли:
— На един кораб имали черен готвач. Той бил единственият негър на борда. Два-три пъти седмично готвел пудинг от тапиока и се празнел в тенджерата. Белите момчета много обичали пудинга от тапиока, хехехе! Попитали го как го прави и той казал: „Имам тайна рецепта“, хехехе!
Всички се разсмивахме. Не знам колко пъти слушах историята за пудинга от тапиока…
— Ей, бяла отрепко! Ей, момче!
— Слушай, пич, ако аз те нарека „момче“, сигурно ще ми извадиш нож. Затова не ми викай „момче“.
— Виж, бледолики, какво ще кажеш да излезем заедно събота вечер? Забърсах си готино бяло маце с руса коса.
— Аз пък си забърсах готино черно маце. Знаеш какъв цвят е косата й.
— Вие, белите, шибате нашите жени от векове. Опитваме се да наваксаме. Да не би да имаш против, ако нахакам големия си черен кур на твоето бяло момиче?
— Ако иска, нека го поеме.
— Откраднахте земята на индианците.
— Да бе, аз лично.
— Недей да ме каниш у вас. Ще трябва да вляза през задната врата, за да не видят черния звяр…
— Добре, но ще оставя една лампа да свети.
Беше досадно, но нямаше как.
12.
Бременността на Фей вървеше добре. За тази възраст беше добре. Чакахме у нас. Накрая моментът настъпи.
— Съвсем скоро ще е — каза тя. — Не искам да стигна твърде рано.
Излязох и проверих колата. Върнах се вътре.
— Ооох, ох — изохка тя. — Не, чакай.
Може би наистина можеше да спаси света. Гордеех се с нея. Простих й за мръсните чинии, за „Нюйоркър“ и за писателските семинари. Моето старо момиче беше просто поредното самотно същество в свят, на който не му пукаше.
— Хайде да тръгваме — подканих я.
— Не. Не искам да те карам да чакаш прекалено дълго. Знам, че не ти е добре.
— Майната ми на мен. Давай да тръгваме.
— Не, моля те, Ханк.
Остана седнала.
— Как мога да ти помогна? — попитах.
— Никак.
Седя десет минути. Отидох в кухнята да си сипя вода. Когато излязох, тя каза:
— Готов ли си да караш?
— Да.
— Знаеш ли къде е болницата?
— Разбира се.
Помогнах й да се качи в колата. Предишната седмица бях направил две кръгчета за тренировка, но когато стигнахме, не знаех къде да паркирам. Фей посочи една рампа.
— Карай нататък. Спри вътре. Ще се качим оттам.
— Слушам…
Лежеше в една задна стаичка, откъм улицата. Намръщи се.
— Хвани ми ръката.
Хванах я.
— Наистина ли ще се случи? — попитах.
— Да.
— Говориш, сякаш е много лесно.
— Ти си много мил. Това ми помага.
— Иска ми се наистина да бях мил. Просто тази проклета поща…
— Знам. Знам.
Погледнахме през прозореца.
— Виж онези хора навън — казах. — Нямат представа какво се случва тук горе. Вървят си ей така по тротоара. Но пак е странно… нали и те някога са били родени, всеки един от тях.
— Да, странно е.
Чувствах движенията на тялото й чрез ръката й.
— Стисни ме по-силно — каза тя.
— Да.
— Не искам да ме оставяш.
— Къде е лекарят? Къде са всички? Мамка им!
— Ще дойдат.
Точно в този момент влезе една сестра. Болницата беше католическа и жената бе много красива, мургава, испанка или португалка.
— Сега… вие… си вървете — каза тя.
Показах на Фей, че стискам палци, и се усмихнах смутено. Мисля, че не видя. Слязох с асансьора.
13.
Лекарят ми, германец, дойде. Същият, който ми бе направил кръвното изследване.
— Поздравления — каза той, като стисна ръката ми. — Момиче. Четири килограма и сто трийсет и пет грама.
— Ами майката?
— Майката е добре. Нямаше никакъв проблем.
— Кога ще мога да ги видя?
— Ще ви уведомят. Изчакайте и ще ви извикат.
После изчезна.
Погледнах през стъклото. Сестрата посочи моето дете. Имаше много червено лице и ревеше по-силно от всички останали. Стаята бе пълна с ревящи бебета. Толкова много раждания!