Остриетата на Кардинала
- Автор: Певел Пиер
- Серия: Остриетата на Кардинала #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Остриетата на Кардинала». Краткое содержание книги:
Марсиак остави коня си, изкачи се по стълбите, обърна се към спътниците си, останали назад, и заяви патетично:
— Ето ни отново в двореца на Ястреба. Както виждате, очарованието му не е изчезнало… По дяволите! — продължи той по-тихо. — Мястото е още по-ужасяващо, отколкото е в спомените ми, а това ми се струваше невъзможно.
— Този замък отлично е служил в миналото — заяви капитанът. — И пак ще послужи. Впрочем ние сме свикнали с него.
След като затвори малката врата, посрещачът им се присъедини към тях.
Старецът имаше дървен крак. Дребен, слаб, нечист, веждите му бяха разрошени, а голият му череп беше обграден от корона от дълги и фини, жълтеникавобели коси.
— Добър вечер, господине — рече той на Ла Фарг и му подаде тежка връзка ключове.
— Добър вечер, Гибо. Благодаря.
— Господин Гибо? — намеси се Марсиак, след като се приближи. — Господин Гибо, нима сте вие?
— Бога ми, господине, аз съм.
— Струваше ми се, че разпознах гласа ви, но… Нима продължавате да пазите тези тъжни камъни цели пет години?
Мъжът реагира, сякаш бяха наругали някой от членовете на семейството му:
— Тъжни камъни ли, господине? Може би този замък не е особено весел и вероятно тук-там ще намерите прах и паяжини, но мога да ви уверя, че покривът, конструкцията, стените и дъските на пода са здрави. Камините още работят. Мазетата и конюшните са просторни. Също така в дъното на градината има вратичка, гледа към уличка без изход, която…
— Ами тя? — прекъсна го Алмадес. — Коя е тя?
Девойка с бяла престилка и боне стоеше на входа на жилищната част. Руса и закръглена, със сини очи, тя се усмихваше срамежливо и беше скръстила ръце.
— Това е Наис — обясни Гибо. — Вашата готвачка.
— А госпожа Лудрен? — запита Марсиак.
— Почина миналата година, господине. Наис е нейна племенничка.
— Умее ли също така добре да готви?
— Да, господине.
— А ще си държи ли езика зад зъбите? — поинтересува се Ла Фарг, който отлично разбираше най-важните неща.
— Тя е почти няма.
— Как така почти?
— Толкова е срамежлива и смирена, че почти никога не говори.
— Не е същото…
Наис се колебаеше дали да се приближи, но Ла Фарг ѝ даде знак да дойде при него, обаче в същото време чукчето от ковано желязо на портата отекна два пъти. Всички се изненадаха, а девойката дори подскочи.
— Той е — рече Гибо с известно безпокойство в гласа.
Капитанът кимна, посребрените му коси се стелеха по яката на сивия му дублет.
— Отидете да отворите, господин Гибо.
— Той ли? — попита гасконецът, докато портиерът изпълняваше заповедта. — Кой е той?
— Ето го — заяви капитанът и повдигна брадичката си към благородника, който влизаше в двора, теглейки за юздата дорестия си кон.
Между четирийсет и пет и петдесетгодишен, той беше висок, слаб и блед, изпълнен с високомерие и достолепие, облечен с пурпурен дублет и черни панталони до коленете.
Марсиак го разпозна още преди да види добре поддържаните му мустаци и белега на слепоочието.
— Рошфор.
28.
Както обикновено, младият маркиз Дьо Ганиер обядваше рано, в своя дом и сам. Неизменен ритуал уточняваше и най-дребните детайли на храненето — от хармоничната подредба на трапезата до задължителното мълчание на прислужниците, като се мине през многообразието на ястията, приготвени от прочут и талантлив майстор готвач, който се съобразяваше и с най-изтънчените вкусове на клиентите си. Върху чистата ленена покривка съдовете бяха от позлатено сребро, чашите и каните — кристални, а приборите — сребърни. Облечен достатъчно луксозно, за да се отличава и да блести в двора, Ганиер ядеше с вилица, според италианската мода, която все още беше непозната във Франция. Той режеше малки, равни парчета и ги дъвчеше бавно, невъзмутим и изпънат, с вперен напред поглед, и всеки път оставяше приборите от двете страни на чинията си. Когато пиеше, внимателно избърсваше устните и финия си рус мустак, за да не изцапа краищата на чашите.