Черната корона

Когато Лерта приключи разказа си, навън се бе мръкнало, Алтиарин постави ръка на раменете ѝ, след което я притисна към себе си.

— Не си сторила нищо лошо — каза той, — ще спрем краля и армията му, преди безумието, за което говориш, да се осъществи. Заедно, както винаги досега.

Алтира и Римиел закимаха, но повечето благородници на светлите елфи останаха смръщени.

— Това, което разказа, противоречи на всички догми, които са ми известни — заяви Таерин.

— И затова сигурно е вярно — промърмори Тамарай.

Венсан нервно се изсмя. Не бе разбрал половината от разговора, но схващаше, че нещата отиват много на зле.

— Има ли други — отвори уста Мюлер — неприятни тайни, които трябва да узнаем?

— Да — отвърна Алтиарин и в залата се разнесоха въздишки, — не се съмнявам в правотата на това, което Лерта разказа. Знам историята на Великата раса Ми-Го и съм наясно, че представлява гибелна заплаха за нас. Но ако всичко, което каза Лерта, е вярно, срещу нас има дух от миналото, озлобено и отчаяно същество, бледа сянка на древното величие на вида си.

— Звучи доста като Лихваря — поклати глава Римиел, — само че в пъти по-зле.

— Ми-Го са много по-смъртоносни от Последния силф — пророни Белия крал, който стоеше прегърбен на трона си, — дори един от тях е заплаха за целия свят, а говорим за не кой да е, а техния прастар владетел от древността!