По-студената война

- Който ти си успяла да видиш?

За изненада на Кел се оказа, че Амилия не бе прочела доклада на Кел за срещата му с Моузес и Чейтър. Бе го изпратил като телеграма до Лондон веднага след разговора си с Адам Хейдък в Атина.

- Исках да чуя всичко направо от източника - каза тя, сякаш му правеше комплимент.

- Ами ето го източника - каза той и натъпка залък хляб в устата си.

Внимавайки да не звучи предубедено, Кел възпроизведе подробностите по срещата колкото можеше по-делово и фактологически изчерпателно: монолога на Моузес, очевидното протакане от страна на Чейтър, троснатата му реакция на въпросите за Хичкок. Когато стигна до Янис Христидис, Кел сподели с Амилия впечатлението си, че Чейтър отнякъде познава това име.

- Янис Христидис - повтори замислено тя. - Онзи, когото си помолил Адам да проучи? - Любопитството й беше видимо изострено. - Наистина ли мислиш, че Джим е знаел името?

Кел реши да действа предпазливо. Да намекне на Амилия нещо подобно, от което тя можеше да заключи, че ЦРУ по някакъв начин е замесено в катастрофата на Уолинджър, би било твърде сериозно обвинение.

- Кой знае? - каза уклончиво той. - Стори ми се, че забелязах нещо. Но може да съм си го внушил.

- Да си си внушил какво?

Кел я погледна косо. Бяха минали много месеци, откакто за последен път двамата с Амилия бяха говорили за случилото се в Кабул.

- Виж, знам, че съм вземал решения, за които после ми се е налагало да съжалявам...

- Добре де, добре - каза бързо Амилия, сякаш смутена от думите му. Това го ядоса не по-малко от непрестанната нужда да се оправдава за действията си, и той замълча обидено. - О, за бога, Том! Не бъди такъв! Нека се придържаме към темата. Искам да знам в какво душевно състояние е бил Чейтър при срещата ви.

- Защо? - попита бързо Кел в отговор.

- Защото и аз имам своите съмнение по отношение на него.

Това беше твърде многозначителна забележка, от която Кел веднага се възползва.

- Как така?

Амилия блъсна чинията си настрани; един преминаващ сервитьор моментално я прибра. Тя попи устни с хартиената салфетка и погледна към прозореца.

- Не си ми задал очевидния въпрос - каза тя, докато проследяваше с поглед едно дете, което минаваше покрай ресторанта.

- Очевиден въпрос ли? За какво? За твоите съмнения? Или за нашата гледна точка към цялата тази каша?

Главата й бързо се извърна към него, сякаш движена от пружина.

- Какво правя аз тук? - В тона й прозвуча лека доза мелодраматизъм, едва ли не паника.

Кел си припомни, че й бе задал същия въпрос в кафенето на хотел „Лондр“, но Амилия, както можеше да се очаква от нея в сегашното й настроение, не го бе удостоила с отговор.

- Е, добре. Защо си в Истанбул? Има пробив в Сирия ли?

Тя отново насочи вниманието си към прозореца. И двамата се редуваха да следят за нови клиенти, влезли след тях в ресторанта, оглеждаха се за повтарящи се лица, за очевидни наблюдателни точки през улицата. От страна на Амилия това не беше само професионален навик. Нещо видимо не й даваше покой. Известно време тя сякаш претегляше разумността на онова, което се готвеше да каже.