Принцеса на пепелта

— Не. — Гласът ми излиза дрезгав.

— Аз ти дадох две държави, над които да властваш, любов моя. А ти сега какво ще ми дадеш?

По гръбнака ми полазват тръпки от тези думи.

— Защо ми казвате това? — интересувам се аз.

Тя затваря очи и й отнема малко време, за да се успокои. Треперенето й се забавя и когато тя отново отваря очи, облакът в тях е изчезнал, заменен от огън, на който не мислех, че е способна.

— Защото трябва да разбереш, че играеш опасна игра с опасен човек. Аз се опитах да я играя преди теб и изстрадах последствията.

Оглеждам стаята, очаквайки да видя дупки в стените, очаквайки да чуя как стражи нахлуват в стаята, готови да ни арестуват и двете, защото сме говорили срещу императора. Тя вижда това и се усмихва.

— Не, малко агънце. Аз се отървах от собствените си сенки преди години. Единственото, което бе нужно, бе едно десетилетие на послушание и подчинение на Корбинян и той си ги прибра… или предполагам, че ги е прехвърлил на теб. След достатъчно време и ти ще се отървеш от тях. След като Корбинян престане да те вижда като заплаха, или има някой, който може да използва срещу теб по начина, по който ме шантажира със Сьорен.

— Все още не съм съвсем сигурна какво точно искате от мен — заявявам й аз, но сама знам, че не звуча особено убедително.

Тя вдига рамене.

— Снощи при мен дойде синът ми. Каза, че имал някакви… притеснения по отношение на плановете на Корбинян за теб и се надявал, че аз бих могла да променя решението му. За щастие, бе достатъчно умен, че да дойде при мен, вместо да отиде направо при него. Разбира се, ти обаче си била още по-умна, като въобще си се обърнала към него.

Насилвам се да придам на изражението си невинен вид, макар да започвам да си мисля, че с нея това ще е безполезно.

— Принцът и аз станахме приятели, Ваше Височество. А аз бях… смутена, при това разбираемо, когато чух за плановете на императора и затова се обърнах към него. Като приятел.

Доста дълго време тя запазва мълчание.

— Аз си позволих да уредя алтернативен брак за лорд Далгаард — уведомява ме най-накрая тя. — Той го намери за напълно равностоен.

— Много съм ви благодарна, Ваше Височество — поемам си дъх аз. Това може би е първото истинско нещо, което й казвам днес.

Нейните тънки вежди се повдигат.

— Не искаш ли да знаеш чие благополучие бе изтъргувано срещу твоето?

Опитвам се да изглеждам отрезвяла, но някак си не мога напълно да се справя. Истината, колкото и проклета да ме накара да се почувствам, е, че мен изобщо не ме интересува кое разглезено и злобно каловаксийско момиче императрицата е изтъргувала наместо мен. Аз бих могла да ги наблюдавам всичките как умират, без дори да ми мигне окото.