Истината за случая Хари Куебърт

- Боже мили - каза, - може ли някой да ми обясни защо от една седмица насам, щом поръчам нещо, ми носят всички подправки наведнъж?

- Заради заповедта - отвърна Нола.

- Заповед ли?

Тя посочи листа, залепен на стената. Хари се изправи и го отлепи с намерението да прочете написаното на глас.

- Недейте, Хари! Какво правите? Вие сте луд! Ако госпожа Куин научи...

- Не се безпокой, няма никой.

Беше седем часът сутринта. В „Кларкс“ още нямаше клиенти.

- Каква е тази заповед?

- На госпожа Куин.

- За кого?

- За всички от персонала.

Влязоха клиенти, като прекъснаха разговора им. Хари се върна на масата си, а Нола побърза да се заеме с работата си.

- Веднага ще ви опека други филийки, господин Куебърт - заяви тя тържествено и изчезна в кухнята.

Зад летящата врата постоя малко със замислен вид, после се усмихна - обичаше го. Влюбила се бе в него преди две седмици, когато през онзи ден на великолепен дъжд бе отишла да се разходи близо до Гуз Коув и го бе срещнала на плажа. Знаеше, че е влюбена. Усещането не можеше да се сбърка, нямаше друго такова. Чувстваше се различна, чувстваше се по-щастлива, дните й се струваха по-прекрасни. А когато той беше наоколо, сърцето й биеше по-силно.

След епизода на плажа се бяха засичали два пъти - пред универсалния магазин на главната улица и в „Кларкс“, където тя сервираше в събота. На всяка от срещите им между двамата бяха протичали необикновени флуиди. Той бе започнал да идва в „Кларкс“ всеки ден, за да пише, което накара Тамара Куин, съдържателката, да свика спешно събрание на „своите момичета“ - така наричаше сервитьорките - преди три дни в късния следобед. По този случай именно бе написала прословутата си заповед. „Госпожици - заяви тогава Тамара Куин на служителките си, които бе строила като войници, - сигурно сте забелязали, че големият нюйоркски писател Хари Куебърт идва тук всеки ден, което показва, че намира критериите за изисканост и качество, спазвани от нас, достойни за най-добрите заведения на Източния бряг. „Кларкс“ е заведение с висок стандарт - ние следва да сме на висотата на очакванията на най-взискателните ни клиенти. Тъй като някои от вас имат мозък не по-голям от грахово зърно, написах тази заповед, за да ви напомня как трябва да се отнасяте към господин Куебърт. Четете я, препрочитайте я, научете я наизуст! Смятам да правя изненадващи препитвания. Заповедта ще е закачена в кухнята и зад бара.“ След това Тамара Куин даде нарежданията си: в никакъв случай да не безпокоят господин Куебърт, той има нужда от спокойствие и концентрация. Да го обслужват така, че да се чувства като у дома си. Статистическите данни от предишните му посещения в „Кларкс“ показваха, че пие само черно кафе. Да му се сервира кафе, щом дойде, и нищо друго. Ако му трябва нещо, ако господин Куебърт огладнее, той ще си каже. Да не му досаждат и да не го подтикват да консумира, както са длъжни да правят с останалите клиенти. Ако си поръча нещо за ядене, да му занесат веднага всички подправки, за да не му се налага да си ги иска: горчица, кетчуп, майонеза, черен пипер, сол, масло, захар и кленов сироп. Големите писатели не бива да си искат каквото и да било - умът им трябва да е свободен, за да творят спокойно. Може би книгата, която пише, бележките, които си води в продължение на часове, седнал на едно и също място, са предвестници за появата на огромен шедьовър и нищо чудно скоро да заговорят за „Кларкс“ из цялата страна. И Тамара Куин се размечта, представяше си, че книгата ще създаде на ресторанта й онази известност, която би трябвало да има - с парите ще отвори второ заведение в Конкорд, после в Бостън, в Ню Йорк и във всички големи градове на крайбрежието чак до Флорида.