Каменният кръг [bg]

— Хайде! — казваше той. — Не чуваш ли вятъра? Идва буря.

Вятър ли? В пещера? Но той беше прав; не си бях въобразила течението; слабият полъх от цепнатината близо до отвора беше станал силен, пронизителен вятър, почти вихрушка, която свиреше в тесния проход.

Погледнах през рамо, но Джейми стисна здраво ръката ми и ме бутна напред. Последното, което видях от пещерата, бе неясно впечатление за черен кехлибар и рубини, с неподвижното бяло тяло в средата на пода. После течението се превърна в рев и факлата угасна.

— Господи! — Чух ужасения глас на Младия Иън някъде отблизо. — Чичо Джейми!

— Тук съм — отвърна Джейми от мрака точно пред мен, изненадващо спокоен и висок, заради шума. — Хайде, момче. Ела при мен, Иън. Не се страхувай; това е само дъхът на пещерата.

Не трябваше да го казва. Защото наистина усетих студения дъх на камъните с тила си и косъмчетата настръхнаха. При мисълта за пещерата като за живо създание, което диша около нас, сляпо и зло, изстинах от ужас.

Явно тази мисъл бе не по-малко ужасна за Иън, защото го чух да ахва и после някаква посягаща ръка ме удари и се вкопчи в моята.

Стиснах я и протегнах другата в мрака, като почти веднага открих успокояващото едро тяло на Джейми.

— Хванах Иън — казах аз. — За бога, да се махаме оттук!

Той стисна ръката ми в отговор и започнахме да вървим по лъкатушния тунел, като се препъвахме в тъмното и се настъпвахме по петите. През цялото време призрачният вятър виеше в гърбовете ни.

Не виждах нищо; не виждах ризата на Джейми пред лицето си — макар че беше снежнобяла, нито някакво движение от моите светли поли, макар че ги чувах как шумят около краката ми и звукът се сливаше с воя на вятъра.

Тънката струя въздух се издигаше и спадаше с пищене, шептеше и виеше. Опитвах се да откъсна съзнанието си от спомена за онова, което лежеше зад нас, от ужасната представа, че вятърът пее с гласове, шепнещи неразгадаеми тайни.

— Чувам я — каза внезапно Иън зад мен. Гласът му прекъсваше от паниката. — Чувам я! Господи, о, Господи, тя идва!

Спрях рязко, писък заседна на гърлото ми. Нещо в ума ми добре знаеше, че не е така — просто вятърът и страхът на Иън, — но не можеше да спре пристъпа на ужас, който се надигна от стомаха ми и стопи всичко в мен. Знаех, че тя идва и изпищях силно.

Тогава Джейми ни хвана и двамата и ни притисна силно към себе си, за да не чуваме. Миришеше на дим от борови дърва, пот и бренди, и едва не изплаках от облекчение при тази близост.

— Тихо! — каза той яростно. — Тихо, и двамата! Няма да ѝ позволя да ви докосне. Никога!

Притиснах се силно към него; усещах как сърцето му бие бързо под бузата ми и кокалестото рамо на Иън, което усещах до моето, а после натискът спадна.

— Хайде, да вървим — каза Джейми по-тихо. — Това е само вятър. В пещерите духа през процепите, когато времето горе се променя. Чувал съм го и преди. Идва буря. Хайде.