Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Сине — каза Гавалан. Сърцето му блъскаше от облекчение. Искаше му се да се втурне и да го прегърне, но стоеше на мястото си и чакаше, докато Скот слезе по стъпалата и се озова на пистата до него.
— О, момчето ми, бях толкова разтревожен…
— Не се тревожи, татко. Аз съм много добре, просто много добре. — Скот обгърна, раменете на баща си със здравата си ръка. Успокоителният контакт беше толкова необходим и на двамата, че те забравиха другите.
— Господи, толкова съм щастлив да те видя! Мислех, че днес трябва да си в Лондон.
— Трябваше. Закъснявам с един час. — „Сега мога да се върна, сега, когато ти си в безопасност.“ — Заминавам веднага. — Той избърса една сълза, преструвайки се, че е прах, и посочи спрялата наблизо кола. На волана беше Джени. — Не искам да прекалявам с грижите си, но Джени ще те закара направо в болницата — само рентгенова снимка, Скот, всичко е уредено. Никакво оставане там, обещавам ти. Имаш запазена стая в хотела, непосредствено до моята. Става ли?
— Да, татко. Аз, такова… ще глътна един аспирин. Признавам, че се чувствам зле — адски друсаше по пътя… Ти отлиташ ли? Кога ще се върнеш?
— Веднага щом мога. Утре или вдругиден. Ще ти се обадя утре, става ли?
Скот се поколеба, лицето му се разкриви.
— Би ли могъл… може би… може би, би могъл да дойдеш с мен. Ще ти разкажа за Загрос. Ще имаш ли време?
— Разбира се. Лошо ли беше?
— И да, и не. Всички се измъкнахме, с изключение на Джордан, но той беше застрелян заради мен, татко, той беше… — Сълзи напълниха очите на Скот, въпреки че гласът му остана стегнат и овладян. — Не мога да се справя с това… не мога. — Той избърса сълзите си, измърмори една ругатня и го стисна със здравата си ръка. — Не мога да направя нищо, не… не знам как да…
— Не е твоя вината, Скот — успокои го Гавалан, разкъсван от отчаянието на сина си и уплашен за него. — Хайде, ела. Ние ще… нека да тръгваме.
Обърна се към Жан-Люк и извика:
— Ще заведа Скот за рентгенова снимка и се връщам веднага.
Техеран, в апартамента на Макайвър: 6,35 вечерта.
Чарли Петикин и Паула седяха на сложената за вечеря маса на светлината на свещите, вдигайки тостове с пълни чаши вино. Срещу тях седеше Саяда Бертолин. На масата имаше отворена голяма бутилка „Кианти“ и чинии с италиански салам, едната беше почти изядена. Имаше и огромен резен сирене „dolce latte“, все още недокоснат, и две пресни франзели, които Саяда беше донесла от Френския клуб. Едната също беше почти изядена.
— Може да има и война — бе предупредила тя с пресилена веселост, когато неочаквано пристигна преди половин час, — но каквото и да се случи, французите имат истински хляб.
— Vive la France и viva l’Italia, — беше извикал Петикин. Покани я неохотно, не искаше да дели Паула с никого. Откакто Паула бе приключила с интереса си към Ногър Лейн, той се бе втурнал в пробива на отчуждението им, надявайки се на чудо. — Паула пристигна с полета днес следобед, с контрабанда във всичките си бохчи и с риск за живота си. Не е ли великолепна?
Паула се засмя.
— Казва го заради „dolce latte“, Саяда. Било любимото му сирене.
— А не е ли най-доброто сирене на земята? Не е ли всичко италианско най-доброто на света?
Паула му връчи тирбушона. От погледа на зелено-кафявите й очи го побиха тръпки.
— Наздраве, caro!
— Magnifico! Всички ли млади дами от „Алиталия“ са така внимателни, храбри, красиви, способни, нежни, благоухаещи, обичливи и, ъ-ъ фотогенични?
— Разбира се!
— Присъедини се към празника, Саяда — покани я той. Когато тя се приближи и свещите я осветиха, той я видя по-добре и забеляза, че нещо не е наред. — Добре ли си?
— О, да, нищо, нищо ми няма. — Саяда беше доволна, че може да се прикрие зад светлината на свещите. — Аз… аз няма да остана, аз… просто ми липсва Жан-Люк, исках да разбера кога ще се върне, помислих, че франзелите може да са ви от полза.