За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Куцалане – нареждам – кажи на Мамник да иде напред до стълбите и да огледа какво става. Вила и близнаците да вървят след нас.
– Не е ли по-добре да са напред? – пита вълкът.
– Мене полето на Тренчт не ме лови – възразявам – а тях ги прави да се гърчат като червеи.
– Полето на Тренчт не те лови, ама зарядите на СБУ-тата могат да те убият.
– Тук няма СБУ-та – колебливо отвръщам.
– Дано – съгласява се Куцалан и тръгва напред.
Мамник прошумолява край мен и оставя къса зелена следа във визьора. Ако има СБУ-та, досега да са засекли и визьор, и пушка, и всички, защото Вила не е хвърлила наметалото си. Тук, в тая теснотия, няма как да го направи. Стигаме до стълбите, без Мамник да се обади. Това е хубаво. Хубаво е и че все по-ясно си спомням пътя към мазето, към тази къща. Спомням си като че е било вчера как слизах по тези стълби. Правехме нещо в тази лаборатория, правехме някаква супер управленческа мрежа, ама какво е станало после, не си спомням. Дали врагът е завзел града и лабораторията и е подключил машините си към тази къща, а нас ни е залял с лъчение? Само така ще е, иначе откъде ще пипна аз тази лъчева болест. Хвана ме яд. Аз съм си работел тук, създавал съм някакви неща – и изведнъж лъчева болест. Ще ù видя сметката на тази къща лаборатория, ще я навра в кучи гъз…
Куцалан извръща глава и ме поглежда. През зеленилката на визьора не мога да разбера дали ме гледа с упрек или с неразбиране. Аз много неща трябва да уча след войната, след тая шибана война, ама и той колко трябва да учи, докато ни разбере… Даже имам чувството, че аз по-лесно ще схвана механизма на ирационалното му тяло и принципа на действие на наметалото на Вила, отколкото той израза „наврян в кучи гъз“…
Стигаме до началото на стълбите. Шест стълбищни рамене, пет площадки, и сме пред лабораторията. Пред къщата, която води войната. Дали някой сателит ни хваща, дали машината на Тренчт е дала информация за нас, дали долу пред вратите ù не се събират талази машини като в сцена от досаден филм, където група оцелели смелчаци се млатят с купища зли машини? След малко ще видим. Засега Мамник мълчи.
Осем стъпала – площадка, осем стъпала – площадка… На последната пета площадка спирам. Вила и близнаците са на горната, Куцалан е до мен. Само Мамник е долу в широк салон, от който започва лабораторията. Къщата убиец. Е, намерих я, стигнах до нея, сетих се къде е и какво съм правил в нея. Ами сега, сега чий ще го…
Млъквам не от срам пред Куцалан и Вила, а защото Мамник започва да пищи. Така пищи, че сигурно са ни чули чак горе хората на Спир, където и да са. Просто онемявам.
– Какво пък е това сега? – гледам надолу от площадката, но нищо опасно не виждам, само зелен светъл под.
– Радиация – откровен е Куцалан. – Долу има насочена радиация.
Е, сега я втасахме. Облизвам устни, които трябва да са побелели и изпръхнали, а може да са горещи и влажни. Радиация, защо точно радиация? Коремът ми се свива на топка и пред очите ми за миг пробягват жълтеникавите болнични стени. А, не. Този път не.
– Нали ти казах, че си имунизиран – успокоява ме Куцалан.
– И срещу колко милирентгена ми е имунизацията? Не знаем долу какво е излъчването. Може както съм имунизиран точно за две минути да ме направи на каша. Не, аз долу не слизам. Нека близнаците да слязат и да влязат в лабораторията. Да видят какво има вътре, после ще мисля.
– Пак после – укорява ме Куцалан. – Трябва да слезеш. Трябва да видиш къщата. Само ти знаеш какво да я правиш. Ти си бил в нея, ти си работил с машините, ти знаеш как да я спреш.