Аленото цвете и бялото

„Скъпа сестро-спасителко!

Знам, че бдиш над мен, и те моля да не мислиш, че съм неблагодарна. В сънищата ти ме уверяваш, че всичко ще бъде наред, аз се успокоявам и отпускам глава на гърдите ти; но събудя ли се, отново ме обзема страх, а думите ти се стапят и изчезват като снежинките, нападали през нощта. Копнея за следващата ни среща — за истинска среща, в света извън сънищата ми. Дали това ще стане скоро? Скоро ли ще бъде? Остави знак на тези страници — докосни ги с устните си, остави отпечатък от пръстите си, някакъв знак за присъствието ти, какъвто и да е той — и аз ще разбера, че не бива да губя Надежда.“

С измъчен стон Шугър хвърля и този дневник в огъня. Когато тетрадката пада в жаравата, се разхвърчават искри; тя попада върху тлеещите останки от предишния дневник, но остава изправена. От гледна точка на науката това е най-удобната позиция за бързо изгаряне — пламъците я лизват и веднага се издигат нагоре наоколо й.

Шугър започва отново да рови под леглото, но това, което измъква този път, не е някой от дневниците на Агнес, а собственият й роман. Как се свива сърцето й при вида на ръкописа! Тази раздърпана купчина листа, чийто краища стърчат вън от картонената папка, е истинско въплъщение на безполезността. Всички тези задраскани заглавия — „Картини от улицата“, „Гневен вик от един безименен гроб“, „Жени срещу мъжете“, „Смърт в къщата със съмнителна репутация“, „Кой има думата сега?“, „Феникс“, „Ноктите на феникса“, „Прегръдката на феникса“, „О, вий, кои прекрачвате тоз праг“, „Цената на греха“, „Целувка в преизподнята“ и накрая „Възходът и падението на Шугър“ — всичко това носи отпечатъка на младежките й илюзии.

Тя закрепя папката на оръфания й гръб и я оставя да се отвори произволно.