Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
Не, Нимандър нямаше никакъв друг избор, освен да действа сам, да се довери на другите, че ще се подчинят.
Знаеше, че го наблюдават — всяко негово движение. Следят лицето му за всяко предупредително изражение, за всеки безмълвен сигнал, а това означаваше, че трябва да внимава. Трябваше да се пази да не издаде нищо, за да не би някой от тях да го разбере погрешно и да направи фатална грешка, а всичко това го изтощаваше до смърт.
Нещо се надигна с шум от черната вода. Ивица мрак, вертикална, горните й ръбове капеха и се размиваха бързо.
— След мен — каза Клип. — Бързо!
Нимандър се изправи и дръпна Скинтик назад…
— Всички останете зад мен…
Видя как Клип се хвърли напред и изчезна в Портала. Забърза след него.
Но Ненанда го изпревари и скочи вътре, вадеше меча си.
Нимандър изруга и се втурна след него.
Порталът се срутваше. Някой зад него изкрещя.
Нимандър се олюля върху хлъзгавата неравна скала, заслепен от сиянието, разпръсващо се като накъсани нишки паяжина. Чу пъшкане в краката си и миг по-късно се препъна в нещо, което простена.
Нимандър клекна и опипа проснатото по гръб тяло. Усети нещо горещо и мокро — рана, от която бликаше кръв.
— Ненанда?
Ново изпъшкване и:
— Съжалявам, Нимандър… Видях… Видях го как посегна за камата си, докато прекрачваше… Видях… той знаеше, знаеше, че го следиш, той…
Някъде отпред отекна глух смях.
— За идиот ли ме смяташ, Нимандър? Толкова по-зле, че не беше ти. Трябваше да си ти. Но пък така ще носиш още една смърт на плещите си.
Нимандър се взря натам, но не можа да види нищо.
— Все още ти трябваме!
— Може би. Но е твърде рисковано да те държа близо до себе си. Щом видя пепелянка, не я каня в кесията си. Тъй че скитай се тук изгубен… вечно, Нимандър. Няма да е по-различно от живота ти досега, предполагам.
— Богът в теб е глупак — извика Нимандър. — Господарят ми ще го посече, и теб с него, Клип. Ти не го познаваш. Нищо не знаеш, проклет да си!
Последва нов смях, този път — много по-далечен.
Нимандър изтри сълзите от лицето си.
„Твърде много провали. Твърде много поражения.“
„Душата носи своя съсъд с кураж. Той не може да се допълва. Всяко нещо, което взима от него, оставя след себе си по-малко.“
„Какво ми е останало?“
Каквото и да беше, дошъл бе моментът да пие дълбоко, да го използва докрай. Още един, последен път. Нимандър се изправи.
— Десра? Скинтик? Който и да е?
Думите му отекнаха и това бе единственият отговор, който получи.
Нимандър извади меча си. И пое натам, откъдето бе отекнал насмешливият смях.
Ивици светлина заплуваха във въздуха от всички страни.
Не се натъкна на никакви стени, не усети никакви капризни течения във въздуха. Скалата под нозете му се огъваше произволно, не се накланяше задълго нито нагоре, нито надолу и бе толкова неравна, че го караше непрекъснато да залита, а веднъж — и да падне на колене с болезнено жегване.
Изгубен. Никакъв звук, който да издаде къде може да е Клип.
Да, това беше хитро замислен край за Нимандър, край, който сигурно бе дал на Клип повод да изпита сладостно предчувствие. Изгубен в мрака. Изгубен за своите ближни. За своя Господар и за едно бъдеще, което вече никога нямаше да дойде. Толкова съвършено, толкова точно бе това наказание…
— Стига с това, жалко същество такова.
Фаед.
— Те са тук, глупако. Изгубени също като теб.
Какво? Кой? Остави ме на мира. Казах ти, съжалявам. За онова, което те сполетя, за онова, което се опитах да направя. Съжалявам…
— Твърде късно е за това. А освен това не разбираш. Аз живях в страх. Живях в непрекъснат ужас. От всичко. От всички вас. Че ще бъда разкрита. Можеш ли да си представиш, Нимандър, какво е? Животът беше изтезание, страхът от края — още по-лошо. О, знаех, че предстои. Трябваше да дойде. Такива като мен печелят само докато някой не ни забележи — докато лицето му не се изпълни с отвращение и не ни стъпче под краката си.
— Или не ни хвърли през прозорец.
Моля те, стига…
— Те са тук. Десра, Скинтик. Милата Аранта. Намери ги.
Как?
— Не мога да направя това вместо теб. Виковете ще останат нечути. Пластове има тук. Пластове и пластове, и пластове. Би могъл да преминеш право през някой от тях и нищо да не разбереш. Нимандър Голит, кръвта на нашия Господар е в теб. Кръвта на Елейнт също — това ли е тайната? Това ли е единственото оръжие, което Клип не знаеше, че притежаваш? Как би могъл да знае? Как би могъл който и да било? Потискахме го в себе си толкова дълго…