За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Куцалан мълчи и крачи, стъпвайки елегантно с огромните си лапи.
Наближаваме сградите. Мамник се вие над нас и тънко писука. Черното му оперение сияе на слънцето. Чудно, как ли го възприемат другите птици, гарваните например?
– Като повелител и събрат – вметва Куцалан и спира пред сградата. – Ще влизаме ли?
Оглеждам я. Триетажна постройка, без да се брои партера. Няма тераси и магазини на партера. Най-вероятно е била административна сграда. Само кабинети и делови зали. Чудя се дали да извадя картата и да я потърся на нея, но решавам, че ще представляваме съмнителна гледка – дрипльо и вълк шарят с пръст по карта.
– Я прати близнаците да огледат – нареждам на Куцалан и се подпирам на едно дърво. Слънцето вече се е издигнало и напича дори през листата.
Близнаците се шмугват като две космати сенки през един счупен прозорец и изчезват в сградата. Мамник продължава тихо да си свирука.
– Какво разправя? – питам Куцалан.
– Няма хора. Отдавна не е имало.
– Дали радиацията е голяма?
– Не – отвръща вълкът и сяда на задника си. И на него му е топло и диша бързо и учестено, все едно всеки момент ще се задуши.
Все пак решавам да се махнем от тази сграда.
– Давай напред – нареждам. – Мамник да следи близнаците, ние отиваме към другата сграда с Вила.
Другата радиационна сграда се оказва през няколко къщи. Те нямат радиация според вълка. Само тия две сгради, отдалечени на стотина метра една от друга. Защо ли само те имат радиация?
– Да пратя ли Вила да огледа? – пита Куцалан.
– Чакай да дойдат близнаците, после ще реша.
Таласъмите се появяват след малко и веднага се залепват за едно дърво.
– Празна сграда – казва Куцалан. – Стаите са пълни с мебели и неработещи машини.
– Какви машини?
– Компютри, печатни уреди и разни такива.
Поглеждам го с леко съмнение. Дали близнаците знаят какво е компютър? Дали той знае?
– Това е била сградата на кметството – обяснява Куцалан, без да обръща внимание на мислите ми. – Може би са ù ударили една локална лъчиста бомба, затова има радиация. Може ли да е това къщата?
– Едва ли. Никой не би натикал команден пункт в кметство. Всеки знае, че при размирици и хаос първо се удрят сградите, които символизират властта – кметство, парламент, полиция. Просто хората си го изкарват първо на тях. Прав си. Уредили са ги с локална радиация, та да не може да се ползва информацията в тях. Не, нашата къща не е тук.
Излизам от сянката на дървото и оглеждам втората сграда. Нещо ми е позната.
– Ей, Куцалане, аз съм бил тук. На втория етаж имаше една много готина девойка. Аз ù разказвах смешки, а тя се заливаше от смях. На първия етаж бяха компютрите и офисите, на втория бяха някакви отдели, на третия не пускаха.
Хващам главата си с две ръце и я стискам силно като зряла диня, та дано се сети какво съм правил тук и каква е тази сграда. Може и данъчна служба да е била. Съвсем близо до кметството. Ами аз какво съм правил тук? Сигурно съм си плащал данъците, не съм дошъл да я взривявам, я.
Гледам съмнителните сгради, от които струи невидимо лъчение, и решавам да продължим. Нещо ми подсказва, че в тях няма нищо интересно. А и нали съм влизал някога в тях.
Продължаваме по улицата. Другите сгради, край които минаваме, са съвсем безинтересни. В тях дори радиация няма. Стигаме края на улицата. По-точно не го стигаме, а го виждаме. След стотина метра сградите свършват и започва някаква хаотична гора, може би някога е била парк. В нея пък съвсем нямаме работа. Решавам да се върнем назад и да обиколим съседните улици. Тая обиколка трае цял ден. Кръстосваме улиците като развалена совалка и нищо не откриваме. Аз и не зная какво трябва да открия.
– Освен да вземем да влизаме във всяка къща – предлагам на Куцалан. Той не е съгласен. Щели сме да изгубим много време.
– Тогава да разпитаме Спир и приятелите му, може да знаят нещо, да са чували нещо.
Куцалан се съмнява в идеята. Тия били пътници и понеже са с единия крак в отвъдното, трудно правят разлика между реално и нереално. Не може да им се вярва.
– То пък ние като сме сигурни кое е реално и кое не – мърморя на глас и крача по поредната улица, омотана в зеленина и с изпънати еднакви редици от пусти, самотни сгради. В някоя от тях е командният център. В някоя от тия къщи компютрите все още управляват, без да знаят защо, цели стада бойни машини, които на свой ред, без да имат и най-малкия мотив, трепят всичко по пътя си.