![Войната на жриците [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/4/vojnata-na-zhricite-bg-download.jpg)
Войната на жриците [bg]
- Автор: Кобербёль Лине
- Серия: Жрицата на срама #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Войната на жриците [bg]». Краткое содержание книги:
Наследник на престола, който му принадлежи по право, граф Нико решава да си го върне, за да сложи край на страданията на всички, тероризирани от Дракан, графа на Ордена на дракона, който е заграбил властта. Затова прибягва към помощта на една красива, но опасна жена — владеещата всякакви оръжия Кармиан, и един продажен капитан на кораб — Гарвана.
За да не навлече беди на най-близките си приятели Дина и брат й Давин, Нико тайно избягва, за да осъществи плана си. Но те усещат, че го грози смъртоносна опасност, и се впускат в опасно приключение, за да го спасят.
Дошло е време, когато силите на доброто трябва да се обединят и да се опълчат срещу злото, заплашващо да завладее света.
Дошло е време за войната на жриците.
Надолу по тъмния коридор. Към вратата и навън, към свободата. Продължих да свиря на флейтата с една ръка, а с другата затърсих непохватно резето и го дръпнах.
Вратата обаче не се отвори. Тя не бе просто залостена, а заключена.
— Справяш се отлично — рече Азуан. — Баща ти добре те е научил.
Флейтата изсвири фалшиво и уплашено. Обърнах се. Той стоеше точно зад мен и очите му бяха съвсем будни. В едната си ръка държеше ключа.
— Къде е той? — попита Азуан.
Той не бе заспал. Което едва ли бе странно, като се има предвид, че той самият бе черен магьосник. Какво обаче искаше да каже с…
— Кой? — прошепнах аз.
— Ти не си глупачка. Стига си се правила на такава. Сезуан, Дина. Баща ти. Къде е той?
В този миг ми просветна. Той не знаеше, че Сезуан бе мъртъв.
Отворих уста, за да му отговоря.
— Той…
Но нещо ме спря. Непремислен план или внезапна мисъл. Просто чувството, че бе най-добре, ако Азуан не знаеше почти нищо.
— Не знам — рекох аз. — Доста време мина, откакто го видях за последен път.
— Колко дълго?
— Няколко месеца.
— Къде?
Погледнах нервно коридора, ала там все още нямаше никой друг, освен нас.
— Извинявай, но не е ли най-добре да се махнем оттук? — попитах. — Преди те да се събудят? Така ще спестиш доста пари.
Той дори се засмя, съвсем неочаквано дори и за самия него.
— Наистина си те бива — рече Азуан. — Дъщеря на баща си, така да се каже. Пък и си права. Така ще ми излезе по-евтино.
Той пъхна ключа в ключалката. Ала ме хвана здраво за рамото, преди отново да заключи вратата след нас и да залости Гарвана и хората му в къщата.
Дина
Вледеняваща мъгла
Навън бе студено и аз почти веднага започнах да зъзна. Сламените покриви на малките рибарски колиби бяха съвсем побелели от скреж под лунните лъчи, а локвите бяха заледени. Азуан явно не усещаше студа, но той все пак бе облечен с дебело палто. Аз бях останала дори и без шала си. Той продължаваше да виси до койката ми в „Сребърния вълк“.
— Хайде — рече ми Азуан раздразнено, когато вече не можех да смогна на бързото му темпо и големите му крачки. — Едва ли ще спят през цялата нощ.
Не, нямаше. Но закъде се бе разбързал той самият? Осъзнах, че не вървеше към пристанището и корабите, а навътре към сушата, в посока към Дунарк.
— Къде отиваме?
— Просто ме следвай.
Свихме зад един ъгъл и излязохме от Дунабара. Пред нас се простираше равнинна блатиста местност, тревиста и песъчлива, прорязана от канавки и малки езера с полусолена вода, които проблясваха през мразовитата мъгла, когато луната ги осветяваше. В далечината се издигаше Дунарк, висок и мрачен, с назъбени крепостни стени, осеян с малки точки светлина от неугаснали фенери и недогорели факли.
Пътят от Дунабара до Дунарк бе достатъчно широк, за да може по него да преминават вагони и каруци. Освен това бе леко издигнат над блатото, като мост. Бяхме изминали половината, когато някой извика зад нас.
— Ето ги!
Откъм улиците на Дунабара се бяха появили четирима мъже, а дори и от толкова голямо разстояние нямаше как да сбъркаш високата, леко прегърбена фигура на Гарвана. Вероятно бяха разбили вратата, за да излязат от рибарската колиба и сега бягаха след нас.
— Недей да стоиш като истукана — просъска Азуан. — Използвай флейтата!
Не бях сигурна, че можех. Бе съвсем различно, когато хората стояха неподвижно и тоновете сякаш се просмукваха в тях, без те да заподозрат нищо. Но да спреш четирима ядосани мъже, които тичаха колкото им държаха краката… Баща ми може би би успял. Но не и аз.
— Не мисля, че мога.
Азуан явно бе достигнал до същия извод.
— Ами бягай тогава!
Аз обаче не помръднах от мястото си, затова той ме хвана за ръката и ме завлачи напред. Моите крака обаче бяха по-къси от неговите и от тези на Гарвана. Преследвачите ни бързо съкратиха преднината ни. Азуан хвърли поглед назад и изруга. След това ме бутна напред.
— Тичай! — рече той. — Аз ще се опитам да ги спра.
Да ги спре? С какво? Не бях забелязала да носи някакво оръжие със себе си. Но може би неговата дарба бе по-различна от моята.