Колелото на Осхайм [bg]

Докато влизахме в пристанището, се радвах да видя най-после добре познатия ми свят, бреговете обрасли гъсто с бор, бук и дъб вместо оскъдните палми на Северна Либа. Имаше даже сезони! Гората бе нашарена с ръждиви петна от първото мразовито докосване на есента, макар че в жарък ден като този ми беше трудно да си представя, че лятото е започнало неизбежното си отстъпление. Вместо плоските покриви на Либа къщите по склоновете имаха глинени керемиди, наклонени в безмълвно признание, че дъждът е нещо, което наистина се случва.

— Два дни! Два дни! — Това беше първият помощник на Малтурк, мъж като буре, казваше се Бартоли, който изглеждаше неспособен да носи риза. — Два дни! — избумтя пак той с баритона си.

— Колко?

— Два д…

— Разбрах, благодаря. — Завъртях пръст в полуоглушалото си ухо и тръгнах надолу по трапа.

Кейовете на Порт Френски не приличат на никои други, които съм виждал. Сякаш съдържанието на всеки бардак, пушалня за опиум, хазартно заведение и бойна яма е било изповръщано върху напечения от слънцето пристан и прелива между кейовете, така че докерите трябва да си пробиват път през тази пъстра и разнородна тълпа дори само за да завържат едно въже.

Моментално бях обграден от момичета във всякакви разцветки, от абаносова през мургава до загоряла на слънцето, а също и от мъже, които се опитваха да ме насочат към заведения, където могат да задоволят всеки твой порок, стига това да те раздели от парите ти. Най-прямите и вероятно най-честни от цялата пасмина бяха хлапетата, които се щураха между краката на възрастните и се опитаха да ми задигнат кесията, преди да съм изминал и десет крачки.

— Два дни! — изрева Бартоли, застанал на перилата, докато гледаше как екипажът и пътниците му се разпръсват. „Санта Мария“ щеше да отплава със или без нас, след като приключи с делата си и сигналните флагчета бъдат окачени.

След Ада, пустинята, а после и морето, Порт Френски ми изглеждаше толкова близо до рая, че кажи-речи нямаше разлика. Шляех се блажено сред тълпата, без да обръщам особено внимание на никого от хората, които се опитваха да ме подмамят насам или натам, колкото и настоятелни да бяха. По едно време спрях, за да изстрелям с шут в морето едно прекалено досадно джебчийче, а после най-сетне се измъкнах от кея и поех нагоре по лабиринта улички към билото, където, изглежда, бяха струпани всички изискани сгради.

Нищо не парализира човек по-успешно от избора. Наличието на такова пиршество след толкова дълго време в пустошта направо ме ошашави. На половината път до върха спрях и се настаних на една маса пред някаква кръчма на стръмна калдъръмена уличка. Поръчах си вино и ми го донесоха в амфора, увита в лико, което да я пази цяла. Седях си там, гледах как животът кипи наоколо и посръбвах от глинената си чаша.

Наричат ги Корсарските острови и е вярно, че пиратството е главната им черта, но във вътрешността им има стотици акри гореща и суха земя, където не можеш да зърнеш морето дори от хълм, и в тези долини се отглежда дяволски добро грозде. Колкото и евтин да беше съдът, виното си го биваше.