Гладът на лъвчетата [bg]

XI

Трима души, един след друг, бяха изчезнали зад малката вратичка с матово стъкло на прозореца.

— След това е наш ред — прошепна Франсоаз, като се наведе към Александър.

— Да — каза той.

— Много бавно!

— Не намирам.

Седнал до нея с гръб, опрян на стената, той се усмихваше неопределено. Тя се чувствуваше притеснена от този овехтял декор, от липсата на организация. Един сив и гол коридор. Дървени пейки, върху които посетителите стърчаха като вцепенени, мълчаливи, измъчени като в чакалня на някой селски зъболекар. Тя не познаваше абата Ришо, новия викарий на „Сен Жермен де Пре“. Дано да е свещеник с широки разбирания и любезно да ги приеме. С цялата си душа тя желаеше Александър Козлов да си състави добро мнение за католическата църква още при първия контакт с нея. Той имаше толкова странни възгледи за религията! Не беше ли чудно, че той прие да я придружи тук? Бръмченето на гласовете се приближаваше. Краят на разговора навярно. Още няколко секунди. Франсоаз отправи молитва към матовото стъкло. Вратата се отвори. Една стара жена със зачервени очи излезе от канцеларията. Тя подсмърчаше и се секнеше. Франсоаз и Александър влязоха след нея.

Абат Ришо ги покани да седнат на два сламени стола. Той беше човек на около четиридесет години, слаб, висок, плешив, с много младежки поглед и твърде изморено лице. Франсоаз, която го бе зърнала само когато изпращаше посетителите си, изведнъж изпита чувство на доверие към него. Стаята, в която той приемаше, беше малка, прашна, лошо обзаведена, с купчини книжа по земята, по стените афиши със съобщения за нравоучителни енорийски събрания. Със свито сърце Франсоаз обясни своя случай. Тя говореше толкова тихо, че на два пъти абат Ришо я помоли да повиши глас.