Дар за бурята [bg]

Вятърът бръснеше площада и беше дори немислимо да спре там. Продължи по улица „Хайме Урутия“, като при всяка лампа забавяше крачка, осъзнавайки изведнъж, че търси място, където да отвори писмото, защото не искаше да го чете у дома, а не можеше да чака. Прекоси моста, където воят на вятъра се състезаваше с грохота на язовира, и като стигна до „Тринкете“, зави надясно, за да отиде на единственото място, където в този момент можеше да бъде сама. Напипа в джоба си меката найлонова панделка, с която баща ѝ бе завързал ключа преди толкова години, и го пъхна в ключалката на пекарната. Ключът спря по средата. Опита отново, макар да беше очевидно, че ключалката е сменена. Хем изненадана, хем доволна от инициативността на Рос, тя прибра безполезния ключ и отново погали плика, който като че ли надигаше глас от джоба ѝ като живо същество. Ускорявайки крачка и борейки се с вятъра, почти затича към къщата на леля си, но не влезе вътре. Вместо това свърна към колата, седна вътре и запали светлината.

Те са разбрали, казах ви, че ще научат. Винаги внимавам, макар че, както ви казах, от тях никой не може да се опази, намерили са начин да ми го изпратят и сега то е вътре в мен, усещам, че вече разкъсва вътрешностите ми. Много съм глупава да си мисля, че е стомашно неразположение! Часовете минават и вече знам какво става, то ме разяжда отвътре, ще ме погуби, с мен е свършено, така че няма смисъл повече да крия.

Къщата е стар, разнебитен чифлик насред полето, с бисквитени на цвят стени и тъмен покрив. От много години не съм минавала оттам, но едно време винаги държаха капаците открехнати. Намира се на пътя за Орабидеа, по средата на единствената равна поляна в района, наоколо няма дървета, никаква растителност, отвисоко не се вижда, но ще я познаете, понеже изниква внезапно пред очите след завоя на пътя.

Това е черна къща, нямам предвид цвета на стените ѝ, а това, което е вътре в нея. Знам, че е излишно да ви моля да не отивате там, да не я търсите, защото, ако сте тази, за която се представяте, ако сте оживели след онова, което ви готвеха, дори да не ги търсите, те сами ще ви открият.

Господ да ви е на помощ.

Елена Очоа

Пронизителният звън на мобилния телефон, несъвместим с тясното затворено пространство, я стресна, писмото на Елена Очоа изхвърча от ръцете ѝ и падна при педалите на колата. Объркана и разстроена, Амая отговори на повикването, докато се навеждаше напред в опит да достигне сгънатия лист.

Гласът на инспектор Ириарте издаваше умората от часовете, прибавени към работния ден, започнал твърде рано. Амая погледна часовника си — минаваше единайсет, и мислено си призна, че напълно бе забравила за Ириарте.

— Току-що приключихме с аутопсията на Елена Очоа… Да ви кажа право, госпожо инспектор, в живота си не съм виждал нищо по-ужасно. — Той направи пауза, Амая го чу как си поема дълбоко въздух и после много бавно го изпуска. — Заключението на Сан Мартин е самоубийство чрез поглъщане на режещи предмети и повярвайте ми, ако за мен беше потресаващо, за него вероятно е било доста странно, но какъв друг извод можеше да направи?… — засмя се нервно Ириарте.