Корабът с алени платна. Златната верига
- Автор: Грин Александр Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Корабът с алени платна. Златната верига». Краткое содержание книги:
— Е, какво, пак, разправят, се разболял?
— Имаше такова нещо, попийнали си. Ще го напият, не ще и дума, или сам ще се пропие.
— Та той се е пропил вече.
— Той не бива да пие, а всички пият, такава е компанията.
— А тази шмекерка Диге какво гледа?
— А на нея пък какво й е?
— Как какво? Казват, имали голяма дружба или просто флирт, а може би той ще се ожени за нея.
— Чух как тя каза: „Сърцето ви е здраво; вие, казва, сте много здрав човек, не като мене“.
— Значи, пий, значи може да пие, а всички знаят, че докторът каза: Абсолютно ви запрещавам виното. Каквото искате, дори кафе, но от виното можете да умрете, тъй като имате порок на сърцето.
— Порок на сърцето, а утре ще се съберат двеста души, ако не и повече. Ние имаме поръчка за двеста. Как да не пиеш тогава?
— Да имах такъв палат и аз бих пил по тоя случай.
— Ама какво? Видя ли нещо?
— Мигар ще видиш? Според мене, брътвеж, само слух. Никой нищо не е виждал. Има наистина някои затворени стаи, но и да минеш всички етажи — нийде нищо няма.
— Да, затуй това е тайна.
— А защо е тайна?
— Глупак! Утре ще бъде открито всичко, разбираш ли? Ще има тържество, това трябва да се направи тържествено, а не само със закани. За да се получи съответното впечатление. Аз чух едно-друго, но няма да ти кажа.
— Пък да не мислиш, че ще питам?
Те се скараха и се разотидоха. Тъкмо утихна, чу се гласът на Том — отговаряше му сериозен старчески глас. Том рече:
— Всички тук са много любопитни, а аз май съм по-любопитен от всички. Какво нещастие! Разправят, мислили сте, че никой не ви вижда. А ви видял — и той се кълне — Квал; Квал се кълне, че с вас вървяла зад ъгъла, дето е стъклената стълба, една младичка такава фръцла и си покрила лицето с кърпата.
Гласът, в който имаше повече мекота и търпение, отколкото досада, отговори:
— Оставете това, Том, моля ви. На мене ли, стареца, ще правите интриги? Квал обича да измисля.
В тоя миг те влязоха и се приближиха до мене; спътникът на Том дойде по-близо от него. Той се спря на входа и рече:
— Да, да не познаеш момъка. И лицето му стана друго, откак си хапна. Да бяхте видели как потъмня, когато прочетоха неговия скоропечатан афиш.
Паркер беше лакей — бях видял на картина такава дреха като неговата. Побелял, остриган, леко плешив, този набит човек в бели чорапи, син фрак и отворена жилетка носеше кръгли очила и примижаваше леко, когато гледаше над стъклата. Умните набръчкани черти на бодра старица, правилна брадичка и прозиращото вътрешно спокойствие ме накараха да помисля дали старецът не е главен управител на дома, за което и го попитах. Той отговори:
— Струва ми се, вас ви наричат Сандерс. Да вървим, Санди, и постарайте се да не ме произвеждате в по-горна длъжност, докато тук не сте стопанин, а гостенин.
Осведомих се дали не съм го обидил с нещо.
— Не — рече той, — но аз не съм в настроение и ще се заяждам за всичко, което ще ми кажете. Затова по-добре е да мълчите и да не изоставате от мене.
Действително той вървеше, макар и със ситни стъпки, толкова бързо, че аз го следвах с усилие.
Изминахме коридора до половината и завихме в прохода, дето зад стената, белязана с линия от кръгли светлинни отвори, имаше витлообразна стълба. Като се изкачвахме по нея, Паркер дишаше хрипкаво, но и често, ала не намали бързината си. Той отвори една врата в дълбока каменна ниша и ние се озовахме сред пространства, слезли сякаш от страните на великолепието заедно, сред пресичащите се линии на светлината и дълбочината, надигнали се изневиделица. Почувствувах, макар тогава да не разбирах това, как може да бъде досегнато чувството за форма, като се предизвика работата на силните впечатления за пространството и обстановката, дето невидими ръце издигат все по-високо и по-ярко осветено самото впечатление. Това впечатление на внезапна прекрасна форма беше остро и ново. Всичките ми мисли изскочиха, като станаха онова, което видях наоколо. Аз не подозирах, че линиите, съединени с цвета и светлината, могат да се усмихват, да спират, да задържат въздишката, да променят настроението; че те могат да помрачат вниманието и да събудят странна неувереност в крайниците.