Людмила — мечти и дела
- Автор: Райнов Богомил
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Людмила — мечти и дела». Краткое содержание книги:
— В тази къща вече не може да се живее… И доловил недоумението ми:
— Широко е, просторно е. Само не е за живеене.
Така си беше. Спалните и семейния бит бяха сместени на горния етаж, а долният Мила почти го бе обсебила за работата си с хора — сътрудници, чуждестранни гости, срещи с именити творци, или с Ванга, или с пристигналия от Бангалор Святослав Рьорих. Личен живот ли? Ако не броим часовете за сън и за медитация, личният живот все повече се изместваше от обществения.
Опитвах се понякога да й внуша с намеци, че ползата от тая симбиоза не е кой знае каква:
— Толкова са вече одухотворени, та трябва да се преместят от Политбюро в Светия синод, — подхвърлях по адрес на височайшите й гости.
— Защо се дразниш?
— Как няма да се дразня, като слушам да обясняваш на Младенов развитието по възходяща спирала! Каква спирала, бе Мила! Той познава спиралата само под формата на тирбушон.
— Ти пък да не мислиш, че му вярвам… или не знам, че на Младенов му викат Пешо Мастиката.
— Клевета! — обаждаше се Ваньо. — Човекът отдавна е минал на „Джони Уокър“.
— Не съм се запретнала никого да превъзпитавам. Но вие защо не допускате, че хората подлежат на развитие.
С този свой оптимизъм тя се отнасяше и към сътрудниците си, подбрани от самата нея или препоръчани от близки приятели. Броят на помощниците бързо нарастваше, макар това да не личеше особено от резултатите. Заместниците й бяха станала двойно повече от необходимото. На поста „първи зам.“ бе поставила за по-сигурно двама замове. А известно е, че ръкоположиш ли двама първи, тяхната дейност ще се насочи главно към това, да доказват кой от двамата все пак е по-първи. Умножаването на кадрите привидно укрепваше функциите на администрацията. На практика то понякога само прикриваше нейната слаба ефикасност. Да окрупняваш размерите на една машина не винаги означава да я правиш по-мощна. Понякога то само засилва нейната тромавост.
Струваше ми се, че държи край себе си хора, негодни за каквато и да било работа, единствено на това основание, че са й верни. Само, че те често не бяха и верни, а се правеха на такива. Симпатизантите нарастваха толкова по-бързо, колкото по-високо се издигаше Живкова в партийната и държавна йерархия: Доброволци, изпълнени с решимост да прегърнат новите скрижали, без да имат представа за съдържанието им. Симпатяги, готови на всичко за една благосклонна усмивка, съчетана с някое назначение на работа тук или там, с една командировка тук или там, с едно ласкаво мнение за съответния научен труд, с присъждане на академично звание или предоставяне на скромна квартира.
В калабалъка от сътрудници и съмишленици не липсваха и такива, които искрено се надяваха на сериозни промени в културния ни живот, а защо не и в целия обществен климат. Само че за постигането на тази цел дребните сполуки по места и окуражителните речи по разни тържествени поводи не бяха достатъчни.
Съвсем нямах самочувствието на проникновен наблюдател, който единствен долавя симптомите на назряващи неблагополучия. Яд ме беше, че край нея се намираха „сътрудници“, които имаха същите впечатления, но се въз-държат да ги споделят с нея. Възпираше ги фактът, че ласкателите и нагаждачите постепенно бяха превърнали респекта към Председателката едва ли не в култ. А не е препоръчително да влизаш в дисонанс с култа.
Вярно е, че никой не се радва на отправяните му порицания. Но Мила обикновено ги възприемаше спокойно и ги изслушваше търпеливо, дори да не се съгласяваше с тях.
Случвало се беше в началото на своите ораторски изяви да запита подир края на съответното „мероприятие“:
— Как беше?
— Добре. Да беше говорила по-спокойно, щеше да бъде още по-добре.
— Как „по-спокойно“?
— Ами не тъй, сякаш не ти стига времето, та си минала на скоропоговорка.
— Че аз така си говоря.
— Освен това, за да прозвучи изказването ти силно, съвсем не е необходимо да викаш. Нали имаш пред себе си микрофон.
За викането се съгласяваше, че съм прав, но не и за твърдението ми, че си служи с прекалено настъпателен тон.
— Какво лошо виждаш в това, че се опитвам да предам на хората моята убеденост?
— Нищо лошо. Освен резултата. Дай възможност на слушателите сами да преценят и да се убедят. Стига с това „длъжни сме“ и „трябва“.