Смъртта на Плъха

Очите му блеснаха с укор над очилата и аз се почудих по какво ли е професор този дядка с престилката, но ми се видя неприлично да го питам. Усмихнах се извинително.

— Понякога мисълта ми скача встрани. Извинявайте.

— Няма за какво. Вие, младите, сте по-зян и от нас. Това е от изкуствените торове. Навремето смятахме, че…

Стори ми се, че се досещам какво е преподавал старецът и понеже не исках да ми бъде изнесена лекция по мелиорация на селското стопанство, успях да го прекъсна, а след минута и да се сбогувам. Изтръгнах обещанието му при нужда да потвърди казаното преди малко и го оставих да се върне при баба Милева, по прякор Донка, да до-режат зелето и да го натъпчат в буркана.

Къщичката на Богдан Мавродиев се оказа мукавена, а той самият — направен от сламки. По-кльощав човек от него не бях виждал — има предвид, жив. Когато ми отвори вратата на своя-та приказна колибка и ме видя, той залитна. Може би видя в мое лице материала, от който можех да се направят половин дузина като него и това го порази.

След като се окопити и ме покани вътре, и след като аз се промуших през тясната рамка и влязох във вехтото холче, из къщичката зацари оживление. Като мършави призраци се заподаваха момченца, момиченца и майки, подсмърчания и кашлици се смесиха с хокания и подканяния, а една ангорска котка, единственото същество от плът в този дом, дойде до мен и остави кичур косми върху маншета на панталона ми.

— Това все ваши деца ли са? — посочих околовръст.

— Мои са, калпазанчетата — призна виновно мъжът и ги отпъди с ръка като кокошки. — Бягайте оттука!

— Преброих пет — казах.

— Толкова са. Засега.

Загледах го по-внимателно да открия нещо мургаво в тена му, но на мъждивата светлина на голата крушка това бе трудно. Пък и нямаше никакво значение. Преминах направо към въпроса.

— Вие сте били човекът, който е повикал пожарникарите, когато е пламнала къщата на Димитър Боцев: Пръв ли забелязахте пожара?

— Ами да… С жената още не бяхме заспали, закачахме се, когато на мен ми замириса на дим. Боледувал съм от грипове и съм гълтал цели шепи антибиотици, затова много силно ми е развит носа. И тъкмо взех да душа, гръмна варела. Тогава скочихме с жената, загащихме се и изхвърчахме навън. И видяхме как всичко потъна в огън.

— Помните ли дали гореше нагоре?

— Гореше и още как. Само на втория етаж нямаше пламъци, а гъст дим, но скоро и там се подпали. Ужас, ви казвам, да не дава господ!

— Значи, първо, подушихте дима, а после гръмна варела?

— Така беше.

— След това хукнахте да викате пожарната.

— Точно така. Аз съм лек, хвърчах като перушина. Единият автомат не работеше, чак другият на площада. После на бегом се върнах да видя какво става — да не вземат да пламнат и съседните къщи. Слава богу, мястото му голямо, та освен ня колко дървета, друго не изгоря.

— Видели ли сте някаква жълта жигула през деня пред двора му?

— Не си спомням такова нещо.

Зад вратата някой подсмръкна и Мавродиев изви глава.