Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
Оставаха шестима.
Сирената прозвуча отново. Пендъргаст спря. След малко изправи гръб и се заслуша напрегнато. За миг си помисли, че е чул друг вик, който се сля с воя на сирената. Той почака, вслушан още няколко минути. Но нямаше нищо, освен напора на вятъра. Като се загърна плътно в сакото си, той се насочи към люка и гостоприемната топлина на кораба. Беше време да се оттегли за нощта.
18.
Неясният диск на слънцето успя да пробие мъглата, покрила източния хоризонт и бледите лъчи на утрото обляха кораба с жълта светлина. Първи помощник-капитан Гордън Льосюр излезе от Адмиралския клуб и тръгна по покрития с плюшени килими коридор на щирборда на Палуба 10. Няколко пасажери стояха до асансьора и той ги поздрави с добро утро. Те му кимнаха в отговор; изглеждаха прежълтели и унили. Льосюр, който никога не се бе разболявал от морска болест през всичките двайсет години служба, се опита да почувства състрадание, но му се стори трудно. Когато пасажерите се разболяваха от морска болест, ставаха раздразнителни. А тази сутрин бяха ужасно раздразнителни.
За един кратък миг той изпита носталгия към Кралската флота. Обикновено жизнерадостен, сговорчив човек, той бе започнал да се отегчава от крещящия стил на живот на круизния кораб — особено от странностите на разглезените пътници, отчаяно стремящи се да получат „стойността на парите си“, да се отдадат на оргии от ядене, пиене, хазарт и секс. И тези американски пасажери — винаги правеха все същите тъпи коментари за него: че приличал на Пол Маккартни. И искаха да знаят дали има нещо общо с прочутия музикант. Общото между него и Пол Маккартни беше толкова, колкото между кралица Елизабет и кучето й. Може би трябваше да тръгне по стъпките на баща си и да влезе в търговския флот. И сега щеше да работи на приятен, тих и благословен, заради отсъствието на пътници, огромен танкер.
Той се усмихна разочаровано на себе си. Какво му ставаше? Беше още съвсем в началото на плаването, за да започнат да се въртят такива мисли в главата му.
Докато продължаваше назад към кърмата, той извади една радиостанция от калъфа й, нагласи я на корабните честоти и натисна бутона.
— Апартамент 1046 ли е?
— Да, сър. — Бостънският акцент на Кемпър проряза микрофона. — Господин Евъред. Джералд Евъред.
— Много добре. — Льосюр прибра радиостанцията. Той спря отвън пред вратата, прочисти гърлото си, оправи униформата, след което вдигна ръка и почука веднъж.
Вратата бързо се отвори от мъж, наближаващ петдесетте. Льосюр автоматично си отбеляза подробностите: шкембе, оредяваща коса, скъп костюм, каубойски ботуши. Той не изглеждаше да страда от морска болест, нито пък имаше вид на раздразнен. Изглеждаше уплашен.
— Господин Евъред? — обърна се той към мъжа. — Аз съм първият помощник. Разбрах, че сте искали да разговаряте с някого от командния състав?
— Влезте. — Евъред го побутна навътре, след което затвори вратата. Льосюр огледа каютата. Вратата на гардероба беше отворена и той видя закачените костюми и рокли. Върху пода на банята се виждаха разхвърляни хавлиени кърпи, което означаваше, че камериерката още не е идвала да почисти стаята. Странно, помисли си той — леглото беше перфектно оправено. Което на свой ред означаваше, че никой не е спал в него предишната нощ. На възглавницата лежеше каубойска шапка.
— Съпругата ми изчезна — каза Евъред; силният му тексаски акцент не изненада Льосюр.
— От колко време я няма?
— Не се прибра в каютата снощи. Искам корабът да се претърси.
Льосюр бързо изобрази на лицето си подходящото съчувствено изражение.
— Много съжалявам да чуя това, господин Евъред. Ще направим всичко, което можем. Ще разрешите ли да ви задам няколко въпроса?
Евъред поклати глава:
— Няма време за въпроси. Чаках прекалено дълго. Трябва да организирате претърсването.
— Господин Евъред, ще помогне извънредно много, ако мога да събера малко информация преди това. Моля ви, седнете.
Евъред се поколеба за момент. След това седна на края на леглото и забарабани с пръсти по коленете си.
Льосюр се отпусна в близкото кресло и извади бележник. Беше установил, че помага, ако си води бележки — изглежда това успокояваше хората.
— Името на съпругата ви?
— Чарлин.
— Кога я видяхте за последно?
— Около десет и половина миналата вечер. Може би единадесет.
— Къде?