Тарзан, храненикът на маймуните

— Що за дявол е този Тарзан? — извика морякът.

— Той очевидно знае английски — отговори младият човек.

— Но какво значи „Тарзан от племето на маймуните“? — извика момичето.

— Не знам, мис Портър — отговори младежът. — Може би ние сме открили някоя маймуна, избягала от лондонската зоологическа градина, която е пренесла в родната си джунгла европейско възпитание. Какво е вашето мнение по този въпрос, професор Портър? — добави той, като се обърна към стареца.

Професор Архимед Портър оправи очилата си.

— Да, наистина, това е извънредно забележително, много забележително! — каза той. — Но аз не мога да прибавя нищо към вашето обяснение на този наистина чуден случай.

И с тези думи професорът бавно се запъти към джунглата.

— Но, папа — извика момичето, — вие нищо не сте ни обяснили!

— Тихо, тихо, дете — отвърна професор Портър с ласкав и снизходителен тон. — Не обременявайте хубавата си главичка с такива тежки и отвлечени проблеми.

И той пак закрачи бавно, но в друга посока, свел поглед към земята и кръстосал ръце под развяващите се краища на пардесюто.

— Мисля, че този обезумял стар чудак знае за това толкова, колкото и ние — избъбри морякът с мишето лице.

— Благоволете да бъдете по-учтив — извика младият човек, побледнял от гняв и възмутен от оскърбителния тон на матроса. — Вие убихте офицерите си и ни ограбихте. Ние сме във ваша власт, но аз ще ви накарам да се отнасяте с нужната почит към професор Портър и мис Портър или с голи ръце ще извия подлата ви шия, безразлично дали имате, или нямате оръжие!

И така се приближи до моряка, че той, макар да имаше два пистолета и нож на пояса, смутено отстъпи.

— Проклет страхливец! — извика след него младежът. — Вие никога не ще смеете да убиете някого, преди да се обърне с гръб към вас. Пък и тогава не ще се осмелите да ме застреляте.

Казвайки тези думи, той демонстративно обърна гръб на човека с неприятното лице и безгрижно тръгна, като че ли го предизвикваше.

Ръката на моряка бавно се протегна към дръжката на един от пистолетите, а злите му очи блеснаха, поглеждайки към отдалечаващата се фигура на младия англичанин. Другарите му го гледаха, но той все още се колебаеше. В душата си той бе още по-голям страхливец, отколкото предполагаше Уилям Сесил Клейтън.