Брулени хълмове
- Автор: Бронте Эмилия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Г. Христофоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Брулени хълмове». Краткое содержание книги:
Един лъч огря лицето му. Бузите му бяха изпити и наполовина покрити с черни бакенбарди, веждите бяха ниски, а очите — хлътнали навътре и твърде особени. Помнех тия очи.
— Как! — възкликнах аз, още неуверена дали да го считам за човек от тоя свят, и вдигнах ръце в почуда. — Как! Нима се върнахте? Вие ли сте наистина? Вярно ли е?
— Аз съм Хийтклиф — отвърна той и премести погледа си от мен към прозорците, в които проблясваха цяла дузина сияйни луни, без да издават някаква светлина отвътре. — В къщи ли са си? Къде е тя? Нели, ти не ми се зарадва! Няма защо да се тревожиш тъй. Тук ли е тя? Кажи! Искам да разменя една-две думи с нея, с господарката ти. Иди да й кажеш, че някакъв човек от Гимъртън иска да я види.
— Как ще реагира тя? — възкликнах аз. — Какво ще направи? Аз съм смаяна от изненада, а тя съвсем ще се обърка. И вие наистина сте Хийтклиф, нали? Но колко сте променен. Не, човек просто не може да проумее това. Да не сте били войник?
— Върви да й съобщиш каквото ти казах! — нетърпеливо ме прекъсна той. — Хайде, че едва се побирам в кожата си.
Той повдигна резето и аз влязох, но когато стигнах до салона, в който седяха господин и госпожа Линтон, просто не можах да вървя по-нататък. Накрая реших да вляза под предлог, че искам да ги запитам дали желаят да запаля свещите, и отворих вратата.
Двамата бяха седнали пред един отворен прозорец, през който — отвъд градинските дървета и дивия зелен парк — се разкриваше долината на Гимъртън, с дълга ивица мъгла, която извиваше почти до билото на седловината (защото почти веднага след като отминете черквата, която вероятно сте забелязали, изтичащата от блатата вадичка се съединява с друго поточе, което следва извивките на тая малка долина). «Брулени хълмове» се издигаше над тая сребриста пара, но старата ни къща не се виждаше — тя клони малко към отвъдната страна. Както самата стая и хората в нея, така и разкриващата се пред тях гледка изглеждаха чудно спокойни. Противно ми беше да изпълня възложената ми задача и вече бях тръгнала да си вървя, след като ги запитах за свещите и без да предам поръчката, когато си дадох сметка, че постъпвам глупаво. Това ме накара да се върна и да измънкам: «Госпожо, един човек от Гимъртън иска да ви види.»
— Какво иска? — запита госпожа Линтон.
— Не го разпитах — отвърнах аз.
— Хайде, Нели, спусни пердетата и сервирай чая — каза тя. — Веднага ще се върна.
Тя излезе от стаята. Господин Едгар нехайно ме попита кой бе дошъл.
— Един, когото господарката не очаква — отвърнах аз. — Оня Хийтклиф, нали си спомняте за него, господине? Същият, който живееше преди у господин Ърншоу.
— Как? Циганчето, което теглеше воловете пред ралото? — възкликна той. — Защо не казахте това на Катрин?
— Тихо! Не трябва да го наричате с тия имена, господарю — казах аз. — Много ще й докривее, ако ви чуе. Тя беше много отчаяна, когато той избяга. Предполагам, че завръщането му ще бъде истински празник за нея.
Господин Линтон преброди стаята и застана пред един прозорец, който гледаше към двора. Той го разтвори и се надвеси навън. Трябва да са били долу, защото той начаса извика: «Не стой там, мила! Покани и човека да влезе, ако е някой познат.» След малко чух как тракна резето и Катрин долетя горе, задъхана, тръпнеща и прекалено възбудена, за да прояви радостта си. Наистина човек по-скоро би могъл да предположи, ако съдеше по лицето й, че се е случила някаква страшна беда.
— Ах, Едгар, Едгар! — рече тя, дишайки тежко, и обви с ръце врата му. — Мили Едгар, Хийтклиф се е върнал, да, върнал се е! — И тя го притисна още по-силно до себе си.
— Разбрах вече! — малко сърдито рече съпругът й. — Няма защо да ме удушваш за това. Никога не ми е правел впечатление на толкова безкрайно ценен човек. Излишно е да се вълнуваш тъй силно.
— Зная, че не го обичаше — отвърна тя, подтискайки донякъде силната си радост, — и все пак сега трябва да се сприятелите с него заради мене. Да му кажа ли да се качи горе?
— Тук? — възкликна той. — В салона?
— Къде другаде? — запита тя.
Той изглеждаше недоволен и предложи кухнята като по-подходящо място за него. Госпожа Линтон хвърли странен поглед към него — полусърдит, полузасмян — заради тая негова придирчивост.
— Не — добави тя след малко, — не мога да седя в кухнята. Елен, наредете две маси тук — едната за господаря и госпожица Изабела, понеже са дворяни, а другата за господин Хийтклиф и за мен, понеже сме от по-долна класа. Ще те задоволи ли това, драги? Или ще трябва да се накладе огън за мене другаде? Ако е тъй, дай нареждане. Ще изтичам долу и ще задържа гостенина си. Боя се, че радостта ми е твърде голяма, просто не мога да повярвам!