Певците на времето
- Автор: Пол Фредерик, Уилямсън Джак
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Лучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Певците на времето». Краткое содержание книги:
— О! — кимна момичето. — Разбирам. — После, когато въпросът бе вече изчерпан, доброто възпитание я подтикна да заговори на друга тема. Тя посочи трите Костенурки, които деляха кабината с тях. И трите бяха заети с поставянето на коланите си. — Какво става?
— Наближаваме — каза Сорк. — Да се закопчаем!
И докато се занимаваха с предпазните колани, брат му, долепил лице към кристалното прозорче, извика:
— Ето я!
Всички впериха погледи навън. Видяха долната част на станцията, която бързо приближаваше. Гледката бе внушителна. Станцията не бе единично тяло. Представляваше няколко десетки капсули, свързани с кабели и тунели — като наниз мъниста, но разбъркан и събран в плътно кълбо.
Сорк пое ролята на екскурзовод на девойката от Ню Мексико и отхлаби колана си, за да вижда по-добре.
— Някои от тези капсули представляват жилищни помещения на Костенурките и работни сектори на станцията — поясни той. — Те нямат вълнови двигатели. Нямат оттласкващи механизми, нито реактивно задвижване. Те не пътуват никъде, просто си стоят тук като база. Но онези другите, дето приличат на фъстъци, са истински кораби. По-малките с кръгла форма са орбитални совалки и обслужващи кораби; задвижват ги ракети и не летят надалеч. А големите, също във формата на фъстък — виждаш ли накъде соча? — са истинските междузвездни вълнови кораби.
— Да, виждам — отвърна Муун и попита: — Ами онзи там? Изрисувания? На бели и червени ивици, с бели звезди върху синьо?
— И аз се чудя — сви рамене Сорк.
Точно в този момент кабината намали скоростта си и се наклони. Сорк посегна към дръжките, но не можа да ги достигне. Тогава капитан Франсис Крейк протегна силната си ръка и успя да го удържи да не връхлети върху Костенурките, които ги гледаха и мърмореха недоволно.
— Благодаря — измънка Сорк и побърза да стегне колана си.
— Няма нищо — отвърна Крейк. — Чудиш се за отличителните знаци ли?
— Какви отличителни знаци? — погледна го Сорк.
— Върху кораба, в червено, бяло и синьо. Това е моят кораб, „Златната кошута“. Изображението отстрани е мое дело. Това е американското знаме.
От тях всичките единствено Крейк бе напускал Земята. Когато слязоха от кабината, се запрепъваха и усетиха световъртеж.
— Микрогравитация — предупреди капитанът и се засмя. — Ще свикнете, но дотогава гледайте винаги да се държите за нещо, разбрано? Сега да потърсим Върховния Буревестник и да видим какво става с моя екипаж. — Той понечи да тръгне напред, но се спря и погледна Сорк. — Добре ли си?
Сорк облиза устни. Чувствуваше се така странно! Сякаш плаваше, но не безметежно като облак в лятно небе, а с мъчително подхлъзване и залитане. Не беше пътувал по море, но се досети, че го е хванала морската болест.
— Да… струва ми се — дрезгаво промърмори той и веднага се поправи: — Е, не съвсем…
Брат му не се чувствуваше много по-различно, а Муун Бъндиран се бе вкопчила за ръката на тавъра с лице, изразяващо собствените й вътрешни проблеми. Сю-линг разтревожено гледаше братята.
— Нищо сериозно — каза им тя. — Просто така наречената вестибуларна дезориентация. Опитайте се да не движите глави повече от необходимото — движенията разклащат каналите на малкото ухо.
Но Сорк забеляза същите признаци и у нея.
— О, по дяволите! — изпъшка Крейк. — Хайде да отиваме в хирургията. Ще се почувствувате по-добре, ако вършите нещо. Ще ви мине бързо… надявам се — завърши той вече по-кротко.
Сорк преглътна и се опита да изпълни заповедта. Да се движиш в условията на микрогравитация изглежда бе цяло изкуство. Видя как Крейк се оттласква от парапетите, почти без да докосва с крака пода. Долови неестествената тишина на орбиталната станция. Различи като в мъгла огромни контейнери с продукти, семена от червени плодове, машини и неизброими видове стоки, с които Костенурките търгуваха на Земята. Но никой не ги товареше на заминаващите надолу кабини, за да ги свалят на повърхността на човешката планета. Просто си стояха там, а няколкото Костенурки, които се мяркаха наоколо, изглеждаха зашеметени и обзети от паника — едни безцелно се щураха насам-натам, други бързаха нанякъде. Шокът, който бе парализирал Костенурките на Земята, очевидно бе стигнал и дотук.