Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
Около петнайсет минути пътувахме мълчаливо. После съпругът на младата жена изведнъж стана и стори нещо, което бях виждал мнозина други да правят — целуна ръката на баба.
Лошият късмет на Тор. Това ли бях дочул от онзи разговор в Махипар?
Навлязохме в Джелалабад около час преди изгрев слънце. Карим припряно ни свали от камиона и ни въведе в едноетажна къщичка на кръстовището на два черни пътя, по които се редяха подобни къщурки, акациеви дървета и затворени магазини. Беше студено и аз вдигнах яката на палтото си, докато влизахме в къщата, мъкнейки багажа си. Не знам защо, но запомних, че миришеше на ряпа.
След като ни събра в сумрачната празна всекидневна, Карим заключи външната врата и дръпна парцаливите чаршафи, служещи за завеси. После дълбоко си пое дъх и ни съобщи лошата новина: брат му Тор не можел да ни откара до Пешавар. Двигателят на камиона му се повредил миналата седмица и той все още чакал резервни части.
— Миналата седмица? — възкликна някой. — Щом си знаел, защо ни докара тук?
С крайчеца на окото си зърнах неясно движение. Сетне нещо се стрелна като вихрушка през стаята и в следващия миг зърнах Карим притиснат до стената, а сандалите му се люшкаха на две педи над пода. Ръцете на баба стискаха здраво шията му.
— Аз ще ви кажа защо — кресна баба. — Защото му платихме за неговия отрязък от пътя. Само това го интересува.
Карим издаваше задавени гърлени звуци. От ъгълчето на устните му потече слюнка.
— Пусни го, ага, ще го убиеш — обади се един от пътниците.
— Точно това възнамерявам да направя — отвърна баба.
Никой освен мен не разбираше, че баба не се шегува.
Карим отчаяно риташе, а лицето му почервеня. Баба продължаваше да го души, докато накрая младата майка, която бе спасил от руския офицер, го помоли да престане.
Когато баба най-сетне разтвори пръсти, Карим рухна на пода и се затъркаля, гълтайки жадно въздух. Настана тишина. Преди по-малко от два часа баба бе застанал срещу куршума заради честта на една жена, която дори не познаваше. Сега малко остана да удуши човек и би го сторил с радост, ако не бяха молбите на същата тази жена.
Нещо изтропа в съседната стая. Не, не в съседната стая, а под нас.
— Какво е това? — попита някой.
— Другите — изпъшка задавено Карим. — В мазето.
Баба се надвеси над него.
— Откога чакат?
— От две седмици.
— Не каза ли, че камионът се повредил миналата седмица?
Карим разтри гърлото си.
— Може да е било по-предната — изграчи той.
— Кога?
— Какво?
— Кога ще дойдат частите? — изрева баба.
Карим се сви, но не каза нищо. Радвах се, че е тъмно. Не исках да видя убийственото изражение на баба.
Вонята на гнило и мухлясало нахлу в ноздрите ми веднага щом Карим отвори вратата, от която започваха паянтови стъпала към мазето. Слязохме един по един. Стъпалата изскърцаха под тежестта на баба. Застанал в студеното мазе, аз усетих погледите на множество очи, примигващи в тъмното. Видях наоколо сгушени силуети. Две мъждини газени лампи хвърляха сенките им по стените. Из мазето се разнесе тих шепот, през него долиташе шум на водни капки и още някакъв стържещ звук.
Зад мен баба въздъхна и пусна багажа.
Карим ни каза, че е въпрос на дни камионът да бъде поправен. После потегляхме към Пешавар. Към свободата. Към сигурността.
Мазето стана наш дом за цяла седмица и на третата нощ открих откъде идват стържещите звуци. Плъхове.
След като очите ми привикнаха с тъмнината, преброих в мазето около трийсет бежанци. Седяхме рамо до рамо покрай стените и ядяхме бисквити, хляб, фурми и ябълки. През онази първа нощ всички мъже се молиха заедно. Един от бежанците попита баба защо не се присъединява към тях.
— Аллах ще спаси всички ни. Защо не му се помолиш?
Баба смръкна щипка енфие. Изпъна крака.
— Знам какво ще ни спаси — осем цилиндъра и един добър карбуратор.
Другите не продумаха повече за Аллах.
Към края на онази първа нощ открих, че двама от укриващите се с нас бежанци са Камал и баща му. Бе потресаващо само по себе си да видя Камал седнал в мазето само на метър-два от мен. Но когато той и баща му минаха към нас и видях лицето на Камал, наистина го видях…
Беше съсухрен — просто нямам друга дума за това. Очите му ме изгледаха безизразно, в тях нямаше и следа от искрица на разпознаване. Раменете му бяха отпуснати, а бузите му висяха, сякаш вече нямаха сили да се вкопчват в скулите. Баща му, който някога притежаваше киносалон в Кабул, разказваше на баба как преди три месеца заблуден куршум улучил смъртоносно жена му в слепоочието. После разказа за Камал. Долових само откъслечни фрази: Не биваше да го пускам сам… нали знаеш, винаги е бил толкова хубав… четирима… опитал да се бори… Аллах… кървеше отдолу… панталоните му… вече не говори… само гледа втренчено…