Българи от старо време ((За памет на Братя Миладинови и на Н. Герова))

Зади манастира за дърветата били везани пет коня; три въоружени момчета седели на тревата и мълчали, а при тях лежал дядо Либен.

— Колко е часът? — попитал дядо Либен Благоя, който се разговарял полека с Павлина. — Проклетата бабичка каза, че калугерките всяка година излазят да чуят песента на свети Атанас и че ние можеме свободно влеземе в манастира и да откраднеме Лила; а нощта се вече преминува… Да ни не излъже старата чума; аз й обещах сто гроша. Я погледайте, момци, не иде ли някой?

— Тъмно е още и не види се. Скоро ще да захване да се разсънва и както ми се чини, калугерките ще да се упътят вече към черкова — казал Благоя.

На тоя чуден свят се намират такива личности, на които човек никак не може да погледа равнодушно; вие се радвате, когато тия се отдалечават от вас; а техните керкенезки очи се намира нещо злобно, нещо тежко, нещо убийствено. И ето, една из тия личности излязла сега пред дяда Либена; но тя се показала и нему, и Павлину ангел утешител.

— Нека момчетата да идат в градината, а ти ми дай стотях гроша — казала бабичката.

— Вървете, юнаци! — казал дядо Либен на момчетата; но тия го не чули, защото отдавна вече били там, дето трябва.

— А ти, стара брантийо, почакай тука, доде се върнат момчетата с момичето, защото очите ти гледат не на добро, ти си кадърна да ни излъжеш.

Лила чакала в градината и треперала от страх, но когато видяла Павлина, то се спуснала, прегърнала го и заборавила всичко.

— Хайде да вървим, мое сърце! — рекъл Павлин и сладко целунал своята годеница.

— Аз се боя, мой мили! Какво щат да кажат хората?

— А за какво ти са хората? Баща ми е съгласен да се вземеме, а с другите хора ние, мое пиленце, нямаме никаква работа. Хайде, не бой се, аз съм с тебе!

И той грабнал своята годеница и прескокнал през дувара, а Лила, която отдавна вече зарязала всичко, прегърнала своя годеник и заборавила се в неговите обятия. Но когато първите впачетления преминали и когато тя се поокопитила, то рекла:

— А де щеме ние да идеме, Павлине?

— Ние ще да идеме в Пловдив при леля Стойка и там ще да се венчееме… Когато ние се венчееме, то баща ти няма над тебе никаква власт. Знаеш ли ти това? Ние ще да бъдеме вече мъж и жена!

— А кой е още с нази?

— Баща ми и кумът ми.

— Господи, нима дядо Либен се е завзел да ни помага? Да ти кажа право, мене ми е твърде чудно! Е, хайде да вървиме.

Дядо Либен посрещнал сина си и снахата си, прегърнал ги и рекъл:

— Е, хайдете сега да вървиме, а то скоро ще да бъде погоня. Ех, младост, ех, сърце, и ти някога си тупкало сърчено в гърдите ми!

С тия думи дядо Либен седнал на коня, а Павлин и Лила му целунали коляното и плакали, и смеяли се от радост. Дядо Либен обърнал лицето си към другата страна: той и сам плакал като детенце.

— Няма, няма на света по-сладко нещо, отколкото да направи човек добро — казал той. — Ако да не беше агата, то аз щях да погубя сина си. Бъди благословен хилядо пъти, добри човече, ако и да си турчин.

Лила с помощта на Павлина се качила на коня и вземала в ръцете дизгините — и скоро конската тупурдия изчезнала и оставила и града, и манастира.