За Япония — като за Япония

— Какво има Киросава?

— О, нищо — отвръща той, докато избира място, където все пак може да паркира „Тойотата“. — Тук идвах преди месец, докарвах хора на уикенд… Те много обичат да идват тук на уикенд…

Киросава млъква, сепва се, че е казал нещо повече. Дали не е издал тайна — едва ли му влиза в задълженията да разказва кого вози, или кой къде си кара уикенда.

И японецът се оказа, че може да се изпусне…

— И какво? — подемам пак аз.

— Тук беше празно… — Киросава го казва с наивен тон, сякаш ще заплаче.

Преди месец тук било празно. А сега е построен висок хотел. Почти е завършен — долният му етаж вече работи. Наоколо са изникнали лъскави, от светлата ламарина, и матови поради цвета на пластмасите, заместили дървото, леки конструкции, които създават чувство за уют и мекота… Магазините, които ограждат някогашното празно място, са вече четири — ресторантът е напълно готов и даже работи. За едни месец да е построено толкова много, аз пък хептен не вярвам. Моето изумление е по-голямо от това на Киросава. Тялото на хотела още не е завършено. Обвито е с голям найлонов чувал. Вътре в чувала работят. Но нито се чува как псуват майсторите, нито върху главата на минувачите падат трески, нито пък има някъде надпис: „Пази се от падащи предмети“… Ако човек не знае, че този огромен найлонов чувал е захлупил главата на хотела така, както в Европа с такива чували захлупват главите на осъдените на смърт, преди да стрелят в тях — човек едва ли би познал по нещо, че се намира на строителна площадка. Никъде няма разхвърляни тухли, складирани греди, въжета от изолационна вата. Не е разкаляно, около строежа не са наслагани камъчета или тухли, по които да стъпваш, за да можеш сравнително чист да преминеш строителната територия. Мо̀ре, викам си, и вие сте гяволи, но сега ще ви засека гяволъка. Докато Киросава се върти около колата си и нещо обмисля, аз крачвам няколко крачки и се вторачвам: откъде, джанъм, излизат и влизат камионите в този чувал? Разгеле, от едната страна на пътя, като надига леко найлоновото покривало, се показва муцуната на камион. Той е пълен е отпадъци. Оглеждам гумите — каквото и да е, вън времето е сиво, вали, няма начин да не се стича кал по тях. Гумите на камиона наистина са мокри, само че вместо кал — позната, рядка, разджиркана кал от строеж, — от гумите се стича чиста вода. Преди да хване голямата магистрала, по която бързат коли, шофьорът слиза и с нещо като нашенска гюдерия избърсва водата от колелетата. После се качва и тръгва — на пътя колата излиза съвсем суха, никаква следа не остава… Надникнах като любопитна нашенка там, откъдето излезе камионът. Голяма метална решетка показва мястото, където са му измили гумите. Не зная с вас как е, мене лично ме хвана яд на това чак дотам японско престараване. Къде по-мило е — нашенски строеж като наближиш, от километър напред по калните следи на пътя ще разбереш, къде е, че даже и какъв е строежът. Да личи барем, че тук се работи, че труд кипи, че хора има.