Глинени крака

Достопочтеният ефрейтор и маркграф на Анкх-Морпорк Ноби Нобс бутна вратата на Участъка и влезе замаяно. Сержант Колън вдигна глава иззад бюрото и ахна.

— Ноби, зле ли си? — попита, притичвайки да подкрепи олюляващата се фигура.

— Ужасия, Фред, ужасия ти казвам!

— Ей, седни, бе, мой човек. Прежълтял си.

— Издигнах се, Фред! — изпъшка Ноби.

— Гадост! Поне знаеш ли кой ти погоди тоя номер?

Ноби безмълвно му подаде свитъка, връчен му от Хералдическия дракон, и се прегърби на стола. Измъкна иззад ухото си късичък остатък от ръчно свита цигара и го запали с треперещи ръце.

— Не знам к’во става. Стараеш се, не си надигаш главата, не се забъркваш в неприятности, а накрая вземе, че ти се случи ей таквоз нещо.

Колън четеше свитъка бавно, а устните му помръдваха беззвучно, щом стигнеше до по-трудна думичка.

— Ноби, ама ти погледна ли го туй? Тука пише, че си лорд.

— Оня дъртак разправяше, че имало още много за проверяване, ама на него всичко му било ясно заради пръстена и останалото. Фред, к’во ще правя сега, а?

— Ще се кефиш в хермелинова мантия до петите и ще плюскаш от златни чинии!

— Ама туй е тъпото, Фред — няма мангизи, няма дворец, няма земя. Един петак не са ми оставили!

— Как тъй — нищо ли?

— Нищичко.

— Пък аз си мислех, че всички тузари си имат гърнета жълтици в килера.

— Аз и килер си нямам, Фред. Не знам к’во е да си лорд! Не ща да се труфя с тежкарски дрешки и да им ходя на разните балове.

Сержант Колън седна до него.

— Ти не знаеше ли, че имаш връзки във висшите кръгове?

— А, бе… Брат’чеда Винсънт веднъж го окошариха, щото посегнал на слугинче, дето работело при дукесата на Куирм…

— Домашна прислужничка или кухненска?

— Май кухненска.

— Е, тогаз не се брои. Някой друг знае ли за тая история?

— Е, момичето няма как да не е знаело, затуй го изтропало на…

— Не, бе, питам за лордството.

— Само господин Ваймс.

— Ето, видя ли. — Колън му върна свитъка. — Що ти трябва да разправяш? Няма да носиш златотъкани гащи и да се мъкнеш по балове. Ти си седи тука, ей сегичка ще ти донеса чаша чай, бива ли? Ще се оправим някак с тая щуротия, не се притеснявай.

— Ти си разбран човек, Фред.

— Значи ставаме двама, ваше благородие! — Колън размърда вежди заговорнически. — Схвана ли шегичката?

— Не ме бъзикай, Фред — изтощено помоли Ноби.

Вратата на Участъка се отвори. Мъглата нахлу вътре като пушек, сред който тлееха две червени очи. Белезникавите валма се пръснаха и откриха фигурата на един голем.

— Глък… — изтръгна се от гърлото на Колън. Големът им показа плочата си за писане.