Захапи за врата
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #23
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Захапи за врата». Краткое содержание книги:
В романа „Захапи за врата“ Тери Пратчет имитира традицията във вампирските романи и ги противопоставя на представят на модерния свят. Смесени са тези два основни образа — на модерния човек и на вампира.
— Да?
— Ами все пак съм наясно, че тя е на много години, но никога не е късно човек да се обезпокои за безсмъртната си душа. Каквато тя сигурно има, разбира се.
Агнес го изгледа косо.
— Никога не я е споменавала.
— Вероятно ме смятате за глупак.
— Господин Овес, смятам единствено, че днес сте невероятен късметлия.
Да, обаче… ето ти един тип, комуто са разказали коя е Баба Вихронрав, но въпреки това е тръгнал, макар и наплашен, през гората, ако ще и да се е чудил дали тя не е хлебарка или варен рак. Никой в Ланкър не навестяваше Баба, щом не се канеше да поиска нещо от нея. Вярно, понякога й носеха дребни подаръчета (защото все някой ден пак щяха да поискат нещо от нея), но обикновено внимаваха тя да е излязла някъде преди това. У Могъщ Овес се криеше и още някой освен досадник. Непременно имаше и друг.
Пред тях двама кентаври изскочиха от храстите и се понесоха в тръс по пътеката. Овес се вкопчи в близкото дърво.
— И когато отивах към къщата й, те пак препускаха наоколо! Често ли се срещат по тези земи?
— Досега не ги бях виждала. Според мен са се преместили от Юбервалд.
— А онези страховити сини духчета? Едно от тях направи крайно неприятен жест към мен!
— За тях нищичко не знам.
— А вампирите? Да, известно ми е, че тук нравите са други, но все пак…
— Вампирите ли?! — кресна Агнес. — Вие видяхте ли вампирите снощи?
— Е… Всъщност да, изучавахме ги дълго в семинарията. Но никога не съм предполагал, че ще ги видя да стоят сред хората и да говорят как пият кръв и каквото там още вършат. Искрено ви казвам, изненадан съм, че кралят допуска това…
— И те не ви… повлияха?
— Имах ужасна мигрена. Това брои ли се? Аз си мислех, че е от скаридите.
В гората отекна вик — многозвучен, но преди всичко сякаш издаден от пуйка, удушавана в края на тенекиена тръба.
— Ама че… Какво беше това?! — извряска Овес.
Агнес се озърна недоумяващо. Беше израснала в горите на Ланкър. Разбира се, оттук понякога минаваха и необикновени твари, но сред дърветата рядко се срещаше нещо по-опасно от хората. А на тази някак опетнена светлина дори дърветата започваха да й изглеждат подозрително.
— Я поне да се сврем в Скапан Гъз — настоя тя и задърпа ръкава на Свещеника.
— Какво, какво?! Агнес въздъхна.
— Това е най-близкото до нас село.
— Скапан Гъз?!
— Ами имало една случка и го нарекли така…-примирено подхвана тя, защото ланкърци бяха свикнали с необходимостта от обяснения.
Страшният крясък се разнесе отново. Агнес неволно се сети за всички ужасии, които според слуховете обитавали горите, и повлече Овес след себе си като нескопосано скована каручка.
Източникът на звука обаче се озова точно пред тях и след първия завой една глава се подаде от храстите.
Агнес бе виждала нарисуван щраус.
Ами… да започнем с някой щраус, но да оцветим главата и шията в отровно жълто, да набучим по главата буйна украса от виненочервени и алени пера, да й лепнем две ококорени очи, чиито зеници се люшкат пиянски при всяко помръдване на главата…
— Това да не е някакво местно пиле? — изписука свещеникът.
— Съмнявам се — промърмори Агнес. Забеляза, че едно от перата е на ситно каре. Викът започна пак, но бе задушен на средата, когато Агнес пристъпи напред, сграбчи странното създание за шията и дръпна.
От храсталака се надигна една фигура, за да не се прости с ръката си.
— Дървеняааау?
Той изкряка насреща й.
— Я извади това нещо от устата си! — скара му се Агнес. — С него си като шут.
Той махна свирката.
— Извинявайте, госпожице Нит.
— Дървеняааау, защо… макар да предполагам, че отговорът може да не ми допадне… защо се криеш в гората, защо си пременил ръката си като суетна кокошка и защо издаваш тези гнусни звуци?
— Госпожице, опитвам се да примамя феникса.
— Феникса ли? Но той е митична птица.
— Така си е, госпожице. А сега има един в Ланкър. Още е съвсем малък. Затова си помислих: „Току-виж, успея да го примамя.“ Тя се взря в шарената ръкавица. Ами да — когато отглеждаш пиленца, трябва да им внушиш що за птици са. Това е предназначението на ръкавицата-кукла. Но…
— Дървеняааау…
— Да, госпожице?
— Не съм познавач, разбира се, но ако съм за-помнила правилно общоприетата легенда за феникса, той никога не вижда птицата, от която произхожда.
Винаги има само по един феникс. Защото автоматично остава сираче. Схвана ли?
— Ъ-ъ… позволявате ли да добавя нещо? — намеси се Овес.