Още един прекрасен мит

— Давай, Аахз! — ревнах отчаяно, като преобърнах една сергия с плодове пред нозете на тълпата.

Сега, когато изглеждаше, че той не може да навреди на моите събратя хора, аз взех да се тревожа те да не му навредят.

— Направо е непостижимо! — изкрещя демонът, после пак се стрелна напред.

— Какво? — обадих се, спринтирайки подире му.

— В един и същ ден повярвах и на девол, и на имп. Слушай к’во, Скийв. Ако се измъкнем от тая каша, ще ти позволя здравата да ме ритнеш. Два пъти, право в задника.

— Става! — изпухтях аз.

Нашето търчане започна да подлага на изпитание издръжливостта ми. За беда тълпата хич не даваше признаци на умора. Това бе достатъчно да ме накара да продължа да бягам.

— Гледай, момче! — възбудено посочи Аахз. — Спасени сме.

Проследих накъде стърчи пръстът му. Местен униформен патрул маршируваше… е, добре де, шляеше се по улицата пред нас.

— Крайно време беше — измърморих недоволно, но въпреки всичко с облекчение.

Тълпата също видя войниците. Преследвачите се развикаха някак по-диво и удвоиха усилията си да ни догонят.

— Хайде, младок! Дай газ! — кресна ми Аахз. — Все още не сме в безопасност.

— Какво да дам? — попитах аз, като го задминах.

Приближаването ни към патрула беше твърде шумно, така че докато се доберем до тях, всички аскери бяха спрели на място и наблюдаваха гонитбата. Един от групата, малко по-слабо размъкнат от останалите, си бе пробил с лакти път в челото й и стоеше там, скръстил ръце с подигравателна усмивка. Заради поведението му предположих, че е началство. Нямаше никакво друго обяснение униформените да му позволяват да действа по този начин. Хързулнах се и спрях пред него.

— П-преследват ни! — изстенах отмалял.

— Нима? — ухили се той.

— Остави ме аз да се оправям с това, момче — избуча демонът, като ме бутна настрани. — Вие ли сте дежурният офицер, господине?

— Точно така — отговори мъжът.

— Ами, изглежда, че тия… граждани — посочи с отвращение Аахз нашите преследвачи — възнамеряват да ни причинят телесни увреждания. Крещящо неуважение към вашия авторитет… господине!

Тълпата беше на някакви си десет фута и зяпаше ту нас, ту войниците. Със задоволство забелязах, че поне някои от тях дишат тежко.

— Струва ми се, че си прав — прозина се офицерът. — Ще трябва да се намесим.

— Сега само гледай, момче — прошепна Аахз и ме сръга в ребрата, когато началството пристъпи напред, за да се обърне към хората.

— Така. Всички вие помните, че държавата не разрешава на гражданите да си причиняват вреди един на друг — започна той.

Сганта начена мрачно да роптае, но офицерът им махна с ръка да млъкнат и продължи: