Вярвай
- Автор: Александер Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Симеонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярвай». Краткое содержание книги:
Озовала се изведнъж в замъка Камелот, Теса открива, че легендата съвсем не е такава, каквато си я спомня. Галахад Непорочния съвсем не е такъв — могъщият рицар е опитен любовник. И въпреки това. Дори в силната прегръдка на Галахад, тя не се чувства сигурна в този мъж, за който е смятала, че е само един мит.
Но скоро красивата скептичка тръгва на едно съвсем истинско пътешествие, а чашата на Граал — и любовта на Галахад — са съвсем близо. Единствено го, което трябва да направи е да… ВЯРВА!
— Синьото на небето ще подхожда на очи, които имат цвета на самата земя. Дълбоки, богати и — той хвана ръката й и я поднесе към устните си — плодовити.
Галахад изпъшка наум.
— Оха! Добър си, също като него. — Теса погледна към Галахад през рамо. — Сега разбирам откъде ги вземаш онези приказки.
— Научил съм го на всичко, което знае. — Ланселот й се усмихна закачливо. — Но казват, че колкото и добър да е ученикът, никога не може да надмине учителя си.
— Наистина ли? Но съм сигурна, че ти не вярваш в стари поговорки. Например, често съм чувала да казват: „Тези, които могат, правят; онези, които не могат… — тя изпърха с мигли — преподават.“
Галахад затаи дъх. Ланселот се опули.
Теса обаче очевидно нехаеше за обидата, която току-що бе нанесла на човек, който не понасяше лесно обиди. Особено когато темата беше чарът му пред жените.
По лицето на Ланселот премина усмивка.
— Добре казано. — Той се разсмя с маниера на човек, който може да оцени добрата шега, дори и да е за негова сметка. — Наистина добре казано.
Теса се усмихна мило и седна. Галахад въздъхна с облекчение и също седна. Баща му, все още засмян, зае мястото си от другата страна на Теса и намигна на сина си.
— Мерлин е прав — момичето определено има силен дух.
— Наистина. — Галахад се приведе и прошепна в ухото й: — Но може би не е чак толкова умна, щом се присмива на човек, с когото току-що се е запознала.
— Още по-лошо — каза тя с ъгълчето на устата си. — Аз съм учителка.
— Какво е това? — Теса гледаше невярващо в последното ястие, което поднесоха на краля.
— Кое? — Галахад погледна към чинията пред Артур. — О, това е лебед, мисля.
— Но той е… — тя се намръщи — сготвен.
— Сигурен съм, че дори и в твоята страна не бихте го яли другояче.
— Не, разбира се, че не. Но той има… пера. — Стомахът й се разбунтува, но не можеше да извърне поглед. — Пера. Залепени върху птицата.
Той отново погледна.
— Да, има също и глава. Така изглежда по-истински.
— Прекалено истински, ако питаш мен.
— Перата не се ядат.
Теса побутна филията хляб, която служеше за чиния.
— Както и да е, вече се нахраних, благодаря. Мисля, че рибата беше много вкусна.
Тя взе чашата си и отпи голяма глътка от неопределимото, прекалено сладко вино. Вече бе пила доста, но рибата и всичко останало, което опита от безкрайния низ от ястия, беше толкова обилно посолено и подправено, че имаше нужда от нещо, за да го прокара. А пък и чесънът в последното ястие определено имаше нужда от това.
Галахад се облегна и направи знак на прислужника с лебеда да не им сервира.
— Не ти харесва? Нищо ли?
Точно в този миг би убила човек за един хамбургер, и салата или пиле на грил — без пера. Свали погледа си от птицата.
— Нека просто кажем, че имаме различни вкусове.
— Не те разбирам, Теса. — Той поклати глава. — Не показваш никакво познаване на елементарната учтивост, на която се учим още от раждането си. Изненадваш се от най-обикновените подробности от живота. Не проявяваш необходимото уважение към един магьосник, който би могъл да те унищожи само с едно мигване на окото. А поведението ти пред краля беше направо възмутително.
— А аз си мислех, че се държах доста сносно, когато ме представяха на Артур.
— А и думите ти не стават по-ясни с течение на времето. — Галахад присви очи и я изгледа. — Ти си загадка, Теса Сейнт Джеймс. Очевидно посещението ти има някаква цел, макар да е ясно, че ти не искаш да си тук. Бих ти предложил помощта си, но това ще е невъзможно, ако не отговориш на въпросите ми. Упорита си толкова, колкото си и хубава.
— Благодаря. Може би.
Очите му потъмняха.
— Не се шегувай с мен. Това не беше комплимент.
— Знам. — Тя прикри въздишката си. — И съжалявам. Ще ми се да можех да се посветя изцяло на всичко това, но честно казано — тя се наведе към него — това е наистина странно и аз съм си малко чешит.
— Говори ясно, Теса. — Лицето му се изчерви от раздразнение. — Нищо не мога да разбера. — Сграбчи ръката й. — Бих ти помогнал, ако можех.
Ръката й изглеждаше толкова малка и крехка в неговата. Тя срещна погледа му.
— Ами ако ролите ни бяха разменени? — каза бавно тя. — Ако аз можех да ти помогна?
— Да ми помогнеш за какво?
— О, не знам. — Тя наклони глава, сякаш се опитваше да измисли някаква незначителна услуга, която би могла да му направи. — Нещо важно. Нещо много важно.
— Странен въпрос. Аз съм мъж, воин, рицар. А ти си някак…
— Не го казвай!
Той се ухили.
— Жена. Деликатна, родена да бъде закриляна. Една дама не може да помага на рицар във важни дела повече, отколкото човек може да лети.